Главата крия в сълзи наместо в пясък
и дланите събират гняв и празнота.
Мълчание личи в мен наместо крясък.
Какво си, щом погубваш ме така?
А моите очи присъда ти чуха,
в своята безумност непоколебима.
Невинността ми слуша, ала глухо...
Не я допусна от страх, че ще ме има.
Мъртва съм за теб, погреба жива...
в земята тежка, да те скрие от скръбта.
Уби ме лесно, а бях недостижима
от мрамор ти поръча ми вина.
Но гроба ми не навестяваш. Знаеш,
че минеш ли от там дори веднъж
и в смъртта си мен ще пожелаеш.
Ще вали над мрамора ми твоят дъжд.
© Даниела Всички права запазени