Умората ме пие като смок.
Усещам възрастта като прокоба.
Пределът като летва е висок.
Засилвам се да скоча. Като проба.
Не мога да започна пътя нов,
понесла същността си вкостеняла.
Животът ми е новият обков
на моята душевност остаряла.
Началото е винаги било
предизвикателство пред мене. И ще бъде.
Съдбата свива своето крило.
Не ме закриля, но не ме и съди.
Умората доказва, че боли
да бъдеш още жив. Да оцеляваш.
Сърце, съюзник си до край? Нали?
Не ме предавай и не остарявай!!!
© Валентина Шейтанова Todos los derechos reservados
Не ме предавай и не остарявай!!!"
Ни в клин, ни в ръкав се сетих за девиза на София, четейки те...
Расте, но не старее... сърцето ти!
Расте от приятелите, които печелиш със стиховете си, от мечтите, на които не позволяваш да загинат, от надеждата, която блика от теб въпреки всичко, от... нещо започна да ми обеднява речника...
Прегрътки, ама много силни, за теб!