На дните посивели са косите,

окапват като есенни листа.

А после клоните танцуват голи срещу вятъра,

обрулени от житейските несгодите

върху голата земя.

Как да запазя детето в себе си?

Да бъда и твоя, и ничия?

Потъват очите,

заслепени от негата,

някак намерили своя пристан за кратко.

Белязани са дните, червилото свети,

Клепачите мигат,

вие реалността.

Огъват се мускули,

попадат на нищото,

ала по-силна от нейната смелост си ти, животе!

Прелиствам старите страници,

ръцете са окаляни.

Обичах, преди, но не и сега.

Затуй ураганът е по-силен от пясък,

попаднал на голо пространство унесен.

Римувам аз срички,

подреждам паднали клони,

играя на шах,

а после заплаквам.

Объркана, бездомна и някак самотна,

без обич няма надежда ! Уви!

Срокът е малък, търся пътека,

а виждам света като паднало царство.

Тогава опитвам се да подредя таз кръстословица от много въпроси.

Вървя, а пропадам,

безшумно се вие моето тяло.

Тогава чувам някакъв шепот, не, глас,

отронил се като самовила.

Прегръща ме образ непознат,

загръщам се в дрехата чужда.

„Ела, в моя свят!“

И тръгваме двама.

Луната мълчи, с тревога ме гледат познати звезди.

В ретро слушаме музика,

в къща с много врати.

Заспивам унесено,

а се събуждам стреснато.

Момчето до мен още спи.

Написвам бележка,

побягвам измъчено,

прибирам се в моите мечти.

Сънувам го всяка вечер и малко боли,

че тръгнах ей, тъй без причина дори.

Декември загръща ме, до прозореца,

до прозореца на неговата красива врата.

Почуквам, но тайнствено мълчи тишината,

оклюмала като малко дете.

„Скъпа, ти ли си?“

Чувам внезапно смях от червените устни се носи.

И пак сме заедно, окрилени, познати.

Камбаната бие, гирлянди летят.

Новата година обгръща любовта ,

в мечтание на пълни сърдечни намерения.

Където действително и нереално са нишки

от камъчета на сърчица.

За да спрем сивотата, бъдейки, по-верни,

по-смели от Ной,

по-смирени от отшелник,

по-чисти от черната скръб.

Два гълъба- две души осмислени.

И Бог отваря вратите за Рая.