Във живота е така,
две души се разделят
и след това ръка в ръка
чувствата си пламенно споделят.

Но ето как в сълзи и мечти
злорадо злото бди,
дълбока бездна то гради
за две измъчени души.

Не е била реалност любовта,
тя къпала се е в заблуда!
Изпила и на двамата кръвта,
сияе в мрака на своята пробуда.

Млада е душата на човека,
млада е и любовта!
Но свела тъжен лик,
тя неспособна е на чудеса.

Твоят гръб е мойта рана,
ти ме на парченца порази!
И успя кат черна врана
да отлетиш от моите беди.

Не е за този свят моята любов,
не е за никой друг тя родена!
Заглушил уши за моя зов,
заби ти нож в душата наранена...

Сега бродя като скитник из пустия град,
търся Твоя аромат, но намирам само хлад!
А къде изчезна страстта и обичта игрива!
Отговор - Защо ли розата е тъй бодлива?

Въпросите се нижат,
дните пълзят...
Какво ли ще кажат
на Оня свят?

Дали съдбата пак ще събере
две души разделени?
Дали, сплели ръка в ръка,
ще шепнат пак чувства споделени?