... започва да ми става все по-свята, доде вървя по своя дълъг друм,
дълбоката душа на Тишината! – щом някой вдига твърде много шум.
Светът на празнодумците е смешен, за да не кажа, че ми е гнуслив! –
и аз сред тях – детенце големеше, изпадам във убийствен нервен срив.
Мълча цял ден – един Мевляна Руми, отдавна казал всичко за света.
Безмълвен пред безсмислените думи, на тишината смислите чета!
Благословена, бавна, тъй красива, съм жив със нея в светлите си дни.
И споменът ми сипейно се срива! – какъв глупак съм бил на младини.
Доде стрелките къртят циферблата, провождам вече своя втори век.
В дълбоката душа на Тишината! – в мен диша Мълчаливият Човек.