В една от многото раздели...

Крещяха „будните закани“

отвън в нощта със жад за стръв...

А устните ни бяха рани –

до кръв прехапани... До кръв!...

Дано да удържим със болката

очите да не просълзят –

с напиращ да избликне в толкова

спонтанна сила „водопад“...

... Несръчно струни на китара –

подрънна някой издалек...

Изписка нейде жива твар,

но беше може би – човек?

... А после, вече като спомен,

за нереалност, за луна:

нахлу тържествен стон отронен –

от прилепната тишина!...

Едно Предчувствие: „спасено“

от жарата във пепелта

ни близва с пламъче червено

в разсвета чуден утринта,

когато в път ще ме огрее

последната в нощта звезда

и вечно ще ми сочи: де́ е –

обратно Пътят към дома,

че моят дом не е в Безкрая,

а във семейното гнездо́

и всеки „Край“ или́ „Начало“ –

факти́чески са все едно́...

... Но ето: вече се изнизва

разтърсвана от страст нощта,

утихва утринно и бриза...

... Дели ни пътната врата:

– подай с прехапаните устни

и „полунощните“ мечти

сега и отпусни се...

– Чуваш ли?...

... Ти отпусни се, не плачи!...

05.10.2019.

Едно време в Океана