В една от многото раздели...
Крещяха „будните закани“
отвън в нощта със жад за стръв...
А устните ни бяха рани –
до кръв прехапани... До кръв!...
Дано да удържим със болката
очите да не просълзят –
с напиращ да избликне в толкова
спонтанна сила „водопад“...
... Несръчно струни на китара –
подрънна някой издалек...
Изписка нейде жива твар,
но беше може би – човек?
... А после, вече като спомен,
за нереалност, за луна:
нахлу тържествен стон отронен –
от прилепната тишина!...
Едно Предчувствие: „спасено“
от жарата във пепелта
ни близва с пламъче червено
в разсвета чуден утринта,
когато в път ще ме огрее
последната в нощта звезда
и вечно ще ми сочи: де́ е –
обратно Пътят към дома,
че моят дом не е в Безкрая,
а във семейното гнездо́
и всеки „Край“ или́ „Начало“ –
факти́чески са все едно́...
... Но ето: вече се изнизва
разтърсвана от страст нощта,
утихва утринно и бриза...
... Дели ни пътната врата:
– подай с прехапаните устни
и „полунощните“ мечти
сега и отпусни се...
– Чуваш ли?...
... Ти отпусни се, не плачи!...
05.10.2019.
Едно време в Океана
© Коста Качев Всички права запазени