Покълват в плътта ѝ напразно таени копнежи,
скръбта ѝ приспана ухае на зрели смокини,
а погледът кротък и камък дори ще разнежи –
жена като нея кой мъж би могъл да подмине…
Той идва, погалва децата почти като свои,
в очите им, гладни за татко, от страх не наднича.
Страстта му към нея е ловна и път без завои –
безмълвно и стръвно я люби, почти я обича.
След него замесва си болката в облачни нощви,
в сърцето пече я – душица към двадесет грама;
разчупва и рони, нахранва тя птиците нощни –
подавка за този, когото отдавна го няма.