Винаги има какво да критикуваш в едно стихотворение, което не си написал

Бърза мисъл ме събуди в пролетната нощ,
завлече ме на бюрото ми и се изписа на хартия.
И като че ли бях затворник, а музата - килия,
денят не идваше още, но в главата ми бе фурия,
изливайки върху ми все такъв голям разкош.

Сутринта преуморен от самия себе си и от творби,
излязох да дам на ума си малко свободно време,
но сякаш музата не се измори, не и беше бреме
да се завърне и да посее в мене  новото си семе,
сякаш някое чаровно момиче, преди време ме рани.

Не беше сън, не беше случайна лирична среща.
Истина бе - бях помилван по главата от Високо.
И ето, че страстта на душата ми, дето е дълбоко,
се завърна, сякаш се натрупа и разля на широко
и като вулкан бях, а поезията - лавата гореща.

Не очаквах никакви награди или поне едничка слава.
Не, не съм търсил нищо, самичка ме намери тя.
Но откакто в сърцето ми предната вечер засия,
не я крия, дори не смея от нея да отвърна глава,
не, музата на поезията, може би не го заслужава.

***

Какво се случи (ще попитате вие) с това стихотворение?
Пропаднах с него, провалих и цялата ни литературна школа,
когато го прочетох пред професори, удобно седнали на стола
гледащи на мен като на хитрец, налучкал вярната им парола,
и ме накараха сам да се засрамя от собственото си творение.

***

Не си ли струваше? Напротив, даже струваше си много!
Сам за една нощ се преобразих и станах като нов,
дадох си сметка, че животът не е само писане за любов
и за новите си стихове пораснах - вече бях готов...
Моля ви, не ме поучавайте за всичко и не ме съдете строго!