(моля публикуващия редактор да не поправя думите с грешно сложена буква "й")

Посвещавам тази вездесъща творба на моя колега Филип и всички останали, които са запознати със сюжета.

Нявга родил се войник от стомана

с огън в гърдите и смелост голяма.

Лава течала във всяка му вена - 

бойна машина до днес несломена.

Войнът пораснал, с война се калявал - 

битка не губел и все устоявал.

Сила направил, ума си развивал,

влакове вдигал и танкове спирал;

коня си яздел в гората зелена - 

вещица срещнал - нахална хиена.

Бръкнала тя си във чантата стара,

колба му дала с вълшебна отвара.

Бърже му рекла с гласчето си медно:

"Пий го, войниче, това е вълшебно!

Сила ще имаш, каквато не знаеш,

с мъдрост голяма света ще омаеш.

Камъни тежки, скали ще повдигаш,

вси планини и реки ще изтриваш!

Само със поглед мъжете ще плашиш,

с думи магични жените ще палиш!"

Без да му мисли, водата гаврътнал,

леко се сецнал, от коня се гътнал.

Хванал корема, че щял да се пръсне - 

войнът умира, но друг ще възкръсне!

Думи се губят и рима изчезна - 

вóйна стоманен стомана го рéзна;

в космоса тъмен видял боговете,

волно пътувал навред световете.

Казали нему: "Човече прекрасно,

толкова мило и толкова ясно,

мисия имаш от нас - боговете -

долу да слезеш, чистѝ греховете!".

Сетне с ръце си разкрили Земята,

войнът стоманен се върнал в тревата.

Коня го нямал, а колбата - празна.

Силно извикал: "Ах, вещице мазна!

Напаст ужасна, да бъдеш проклета!

Скоро ще видиш ти мойта вендета!

Грозна отрепко, така ме отрови!

Майка ти стара, защо ми го стори?".

Войнът самотен остана в гората.

Него го метна жена грозновата.

Беше измамен и тъй се отрака...

вкъщи ще ходи на четири крака!