(моля публикуващия редактор да не поправя думите с грешно сложена буква "й")
Посвещавам тази вездесъща творба на моя колега Филип и всички останали, които са запознати със сюжета.
Нявга родил се войник от стомана
с огън в гърдите и смелост голяма.
Лава течала във всяка му вена -
бойна машина до днес несломена.
Войнът пораснал, с война се калявал -
битка не губел и все устоявал.
Сила направил, ума си развивал,
влакове вдигал и танкове спирал;
коня си яздел в гората зелена -
вещица срещнал - нахална хиена.
Бръкнала тя си във чантата стара,
колба му дала с вълшебна отвара.
Бърже му рекла с гласчето си медно:
"Пий го, войниче, това е вълшебно!
Сила ще имаш, каквато не знаеш,
с мъдрост голяма света ще омаеш.
Камъни тежки, скали ще повдигаш,
вси планини и реки ще изтриваш!
Само със поглед мъжете ще плашиш,
с думи магични жените ще палиш!"
Без да му мисли, водата гаврътнал,
леко се сецнал, от коня се гътнал.
Хванал корема, че щял да се пръсне -
войнът умира, но друг ще възкръсне!
Думи се губят и рима изчезна -
вóйна стоманен стомана го рéзна;
в космоса тъмен видял боговете,
волно пътувал навред световете.
Казали нему: "Човече прекрасно,
толкова мило и толкова ясно,
мисия имаш от нас - боговете -
долу да слезеш, чистѝ греховете!".
Сетне с ръце си разкрили Земята,
войнът стоманен се върнал в тревата.
Коня го нямал, а колбата - празна.
Силно извикал: "Ах, вещице мазна!
Напаст ужасна, да бъдеш проклета!
Скоро ще видиш ти мойта вендета!
Грозна отрепко, така ме отрови!
Майка ти стара, защо ми го стори?".
Войнът самотен остана в гората.
Него го метна жена грозновата.
Беше измамен и тъй се отрака...
вкъщи ще ходи на четири крака!
© Сандостен Калций Всички права запазени