Някой по следите ми върви,

върви сред дебри необятни.

Вятър брули го, дъждът вали,

звездите крият лицата си златни

зад облачно черни воали,

калта се вледенява и пращи.

Някой жадно ме претърсва,

разравя и руши във мен,

със крясък върхове разтърсва,

стихиите поставя в плен.

Реките спират хода бързотечен

и блъскат се горещо във гърдите.

В миг забива ново сърце,

в друг затварят се очите.

А ти се мъчиш да ме разбереш

и в мен се скиташ денонощно,

ала усещаш - скоро ще умреш

и ще се изгубиш в мен безмощно.

След тебе други ще дълбаят в мен,

но все така безбрежен ще остана.

Нима не вярваш, с всеки ден

аз заздравявам с всяка нова рана.

Обливан съм и с кървави потоци,

поглъщал съм обстрели неведнъж,

преминал съм през всичките пороци,

през огнени лавини, леден дъжд.

Във мене климатът е странен –

полярна вечер и полярен ден.

Днес ти се струвам тъй константен,

а утре пак съм променен.

И някъде измежду този пейзаж

безпътен пътник пак претърсва мене.

Мен -  необятният и неразбран.

Мен,  когото ти нарече ВРЕМЕ.