Времето, разстоянието и любовта
Всяка дълга и неизбежна раздяла
е едно голямо и нестихващо страдание,
че ще се видим скоро ще си обещаем,
но постепенно знам, ще се забравяме…
И плачем и за старите дни мечтаем,
времето спира, но бавно върви,
пишем си често, говори си даже:
„Колко ми липсваш“ – „На мен също ти“…
Гледаме снимки, прегръщаме писма,
и се кълнем колко се обичаме,
пращаме целувки към пълната луна
и всичко е до болка романтично…
Но разстоянието все някога си казва думата,
колкото и да му завързваме устата,
не с лист хартия, това не е целуване,
не усещам като ме прегръщаш само в чата…
Споделяме си, но по-рядко вече искам,
нормално е, срещаме се с други хора,
ако трябва да съм честна и за някой мисля,
и не знам до колко още съм твоя…
Така е, времето на никой не прощава,
сякаш са във война с любовта ми се струва,
верен ли си, обичаш ли, кара те да забравиш,
боли ли те за някого спира и не те лекува…
24.06.2015
© Радослава Михайлова Todos los derechos reservados