Вярвах в теб. Като в очите си.

Като в всемирното спасение.

Рисувах бъдещи "Обичам те".

Наричах на теб привидения.

И прожектирах те в душата си.

Строих параклиси, олтари

да принеса готовността си,

в жертва, всички други чувства да оставя.

И търсих те по хоризонтите,

в капан на изгрев или залез.

Частици от теб в тях отронваше.

За да ги взема, лъчите слънчеви ме пареха.

Обричах се на теб, Любов,

решена, че твойто съществуване

придава смисъл на човешкия род
и на дъха ми. А ти все идваш в образ на сбогуване.

Любов, аз още вярвам, че те има,

закотвена в зениците на някои благословени,

които очи, души и хоризонти изгарят за теб, като на кино.

Но аз от тях не съм. Забравила си да бъдеш смисъл и за мене.

20.05.2011г

гр. Сопот