ВЪПРОС
Потънал във безбожна самота,
със криле прибрани, свити, кални,
погледне ли в просторните нагоре небеса –
вижда своя дом прокуденият ангел.
Обичаше времето си да прекарва там, горе,
където всички гледаха се с помирение,
а сега, загледан в небесносиньото море –
спомняше си много, изпълнен с недоверие.
И скиташе се той из улиците тесни,
като взираше се с поглед проницателен...
И съзря дете – тичаше то към него през улегналите преспи
и в миг го стигна и погледна с поглед обаятелен.
- Ти си ангелче, нали? –
прошепна то с невинен глас…
- Да, до скоро бях, знаеш ли?...
Но сега прогонен съм и скитам се сред вас.
А смиреното детско личице
грейна и във миг като слънце заблестя.
И то усети как чистото му малко сърчице
стана непослушно, като ускорено затуптя.
- Но защо, ангелче, си тук сега?
Та някога бил си божия особа?
А ангелът смирено отговори му с тъга:
- Защото осмелих се да попитам : “Животът дар ли е, или прокоба?”…
© Данаил Генов Todos los derechos reservados