Вървя пред себе си

Вървя пред себе си в нощта,

свети над мен червената луна...

Само изрезките от спомени са светлина,

само те подклаждат мъртвата мечта.

Сенките не идват вече при мен –

крилата им не долитат...

Незнайно изгубили се – онзи ден.

След Цунами бавно възкръсват.

Нямо в времето се раждат,

пиещи от жизнения сок

и прозрението тихо донасят

за съществуването на онзи порок.

За онази пируваща идилия,

събуждаща демони в времето,

когато тъгата не мога да изпия,

в черните дни на съзнанието.

И в звуците на черни камбани,

дните към войната ще водят...

Ръцете няма да са в кръв обляни,

но пепелта ще сътвори оганят.

В здрача, където Слънцето умира,

за да възкръсне в утрото с нова сила...

Където душата тихо си почива,

Наблудаваща от страни спектакъла.

А птиците блъскащи се в стъклото,

в чистотата им вълци ще дебнат...

Оставяйки ги неми, без словото,

докато в спомени се превърнат.