Вървя пред себе си
Вървя пред себе си в нощта,
свети над мен червената луна...
Само изрезките от спомени са светлина,
само те подклаждат мъртвата мечта.
Сенките не идват вече при мен –
крилата им не долитат...
Незнайно изгубили се – онзи ден.
След Цунами бавно възкръсват.
Нямо в времето се раждат,
пиещи от жизнения сок
и прозрението тихо донасят
за съществуването на онзи порок.
За онази пируваща идилия,
събуждаща демони в времето,
когато тъгата не мога да изпия,
в черните дни на съзнанието.
И в звуците на черни камбани,
дните към войната ще водят...
Ръцете няма да са в кръв обляни,
но пепелта ще сътвори оганят.
В здрача, където Слънцето умира,
за да възкръсне в утрото с нова сила...
Където душата тихо си почива,
Наблудаваща от страни спектакъла.
А птиците блъскащи се в стъклото,
в чистотата им вълци ще дебнат...
Оставяйки ги неми, без словото,
докато в спомени се превърнат.
© Марина Петрова Всички права запазени