Увяхнаха не след дълго,
Цветята на гробарката от леденото потекло...
Те я последни мигове гледаха сляпо,
Както тя сляпо мечтаеше за теб и твоето завръщане...
Върколак или вампир бе таз последна роза,
Значение нямаше...
Тя чакаше с гръб към орнаментната порта тя да дойде...
И да я погали със суха ръка...
Галеше я тя дългом
И от тебе душевно далеком!
Прозрение като вода!
Взе розата,
Молейки се тя да й прости...
Розата я погледна,
Чрез луната поглед мерна...
И пак заспа...
И твоето либе сиротено във снежното легло,
И хоризонтния покров,
Уши наметало от розовия цвят,
Със безразлична концентрация!
То топлеше като неи фантазии,
И казва две думи на теб...
Слушаш?
"Не пристъпвай прага на моя дом нивга,
Тук ми е топло и без теб!"
Лудостта на прозрението!
© Боян Ламбев Todos los derechos reservados