Трепти вечерно въздухът в наслада
и нощ безлунна, потънала в разкош.
Звучи далече забравена естрада,
и ти със поглед малко лош,
напомняш за морските вълни вечерни,
как разбиват се във пясъчния бряг
и после тихо, някак си лежерно
целуват тихо камъка във своя бяг.
Тъй бягаш ти към моите копнежи,
заливаш ги със твойта нежна страст.
Ти спомняш ли си тихите ръмежи
и целувката оставила без власт
ръцете силни на моята прегръдка...?
Поднасяш леко чаша с аромат,
отпиваме от виното на малки глътки
и прошепваш нежно пак и пак...
За обичта, за лятото и нежни думи…
Аз спрях да слушам и ти казах „Спри!”…
…а миговете забиват се като куршуми:
– Искаш ли... Моля, остани...!
И ти остана чак до утринта на плажа,
когато слънцето затопли своята земя…
…аз нямах нищо повече какво да кажа,
а просто подарих ти своята душа...
© Христо Стоянов Todos los derechos reservados