Вглеждал ли си се нявга ти във нещо,
на пръв поглед просто, грозновато,
но в миг проглеждаш и съзираш
във туй нещо красотата.
И някак странно ти се види.
Питаш се: "Нима имал съм очи
само за грозни хубости?"
А хубостта, тя, едната
навсякъде била -
в лъчите, небето и тревата,
стаена, тръпне в бледа тишина.
Срещаш нея постоянно
и леко спокойствие във тебе бди.
Мислиш я, търсиш непрестанно,
отнейде пак да озари.
Но тя не вика, а шепти.
Вопълът ù - пропит от нежността.
И всред горестни хвалби и суета
наум ликуваш: "Пак е тя!"
Дали "Красотата ще спаси света" не зная,
или ще бъдат други чудеса.
Но нека съзре човека дори и във безкрая
единствено нея - хубостта.
© Марина Минчева Todos los derechos reservados