Едва ли някой някога тук за нас ще си спомня,

когато вече няма да ни има на света.

Що ли? Щом виждаме самите, колчем си припомним,

че ни живот премина във заблуди – суета.

Безславно ще изтлее в гроба тленното ни тяло,

прахта ни ще се слее със на дедите ни прахта

и безпристрастно, времето ще отброява вяло

на нашата забрава дните чак до вечността.

Че ний, бедняците, кои сме, та да ни зачитат?

Виж паралия да си някак иначе звучи,

ти имаш тежест, чест дори и всички те почитат,

с пари при нужда можеш правосъдие да купиш

и никой не те пита от къде ги имаш ти.

И как чрез спекули, измами ти забогатял си,

как свидно, родно – свято, род – родина за пари,

охолство, власт безскрупулно – позорно продал си –

и родна стряха – бащин дом и майка си дори...

Щом милионите са в джоба – топлят ти душата,

какво те еня теб Фукушима – Либия

и че щурее, скача до небето чак цената

на хляба и храната и бедней България...

Сега нима това е важно, че ще ни забравят,

 кога оназ с косата нашите очи склопи?

Ще дойдат, то се знае, други времена и хора,

ще има други пориви, надежди и мечти.

О, нека ни забравят, какво от туй! И таз утеха

ни стига, че сме за родината строяли ний,

че сме с достойнство извървели  своята пътека

и че живот напразно не сме пропилели ний.

Хей този дом, онази сграда, дето е отсреща

и още много други плод са  хей на таз ръка,

Докат` очите още гледат, все ще ни подсещат,

че в тях с любов зазидали сме нашите сърце.

Туй, що градили сме, не бе за нечия изгода,

освен за теб, родино, и нашия народ,

Ний със синовна обич и с надежди неуморно

за теб строяхме и за твоя по-добър живот.

И днес пак на трудовата вахта, там, додето

ни силите достигнат за теб, родино, ще строим...

21.03.2011 год.