Загръщам се със тишина дълбоко в мрака.
Дори и раковината не шепне, а мълчи.
Стои си кротко там, сама на рафта,
морето липсва ú, тъй както липсваш ти.
И птичките заспали са. Сънуват те навярно
на вятъра милувките и някой слънчев лъч,
проврял се във перата им, хей тъй, потайно,
пък те със обич му отвръщат с птича глъч.
А кестенът цъфти и ми дъхти на пролет,
в прозорците ми тананика с любопитен глас,
единствен той сега напомня ми за полет…
Боли от липси толкова… Загубих ли се аз?…