Прочетох стих, който не търсех,
сякаш съдбата го изпрати за мен
и се замислих с насълзени очи -
думите искаха да ме открият.
Тези думи, които подтисках,
заровени дълбоко в сърцето,
сега се завръщаха и наказваха,
а разумът просто им се предаде.
И над бездната, зад която се криех,
се издигна мост от тези думи.
Унесена тръгнах, а стъпките само
нашепваха: Спомни си коя си!
Пречупена, не можех да се боря,
заливаха ме спомени и чувства,
връщах се обратно към началото,
от което толкова исках да избягам.
Защо зарових тези думи някога,
мислейки си, че ще забравя?
© Снежана Миленова Todos los derechos reservados