Аз съм същинска къща рухнала, без ни един прозорец,

забравен ръжен във семейното огнище.

И стомна пукната, разнасяна от бродник,

намерена на селското бунище.

На мен олтар не ми е нужен вече –

отскоро моля се във капището.

А труповете никога не са погребани:

бойци в окопите на настоящето.

Тук истините са докрай стерилизирани,

метал, във който консервираме мечтите си.

И никога до рибешки глави не се докосваме,

защото претендираме, че сме доволно сити.

Развидели ли, по кръстовищата разминават се

цитирани съдби и преиграни чувства.

Дори в мълчанието си да крещим, разбира се,

не се приема за изкуство.

Но ако някой днес, от тази къща рухнала,

понечи да отмъкне тухлите,

ще го затрупа тежък покрив-откровение...

И ще се случи пред издъхване.