Във тежък миг и дни на плач
все някой ще ми подаде ръка,
но този някой ще е просто сянка, почти невидим силует,
а истинският мой приятел
ще остане блян далечен, тъй мечтан, но твърде блед...
Много търсих, много вярвах,
но вярата изчезна с лек замах,
защо предадоха ме всички,
ден след ден се питах,
но тъй и не разбрах...
Ако можех да се правя, че не виждам
маските по техните лица,
може би тогава щях да бъда мъничко по-силна,
по-щастлива може би...
Но излъгаха ме, аз прогледнах,
страдам, ала истината винаги боли...
Аз съм неочакван гост във този карнавал,
без костюм и маска, без тоалет и грим,
танцувам, защото не умея да отпадам...
Но отхвърлена съм аз отдавна... за нещастие, уви...
Мога да обичам, да мечтая,
да се смея, без да плача...
Да подкрепям и да слушам
всеки споделен проблем...
Защо тогава не остана поне един истински приятел и за мен...
Всеки малко или много страда,
има свой недъг и своя болка...
А моята е един въпрос, който сърцето и душата ми гнети...
Кажете ми... Аз много моля...
Защо нямам приятели...
© Марина Todos los derechos reservados
Пожелавам ти много и истински приятели!