Защо са ми ръцете,
след като съм толкова далеч и не мога да докосна лицето ти?
Защо са ми нозете,
когато те не ще могат да извървят дългия път към сърцето ти?
Защо са ми очите,
когато с тях виждам единствено снимката ти?
Защо са ми устните,
като на тях не мога да сложа дори вече усмивката?
Защо ми е чувството?
Та то е вече отдавна изгубено…
Защо ще ми бъде сърцето,
когато ще гине, на клада погубено?