Завръщам се във себе си след дълго скитане,

гръбнакът ми описва въпросителна.

Душата и ума – на тялото в съсъда

очакват своята присъда.

А стъпките, ударили земята

разбиват, разлюляват и размятат

парчета спомени, опиращи костта,

в които силата на доблестта и челюстта

не могат да намерят нито речи, нито букви,

а само някакво обречено почукване -

потрепване на пеперуди в шепа.

На интервали въздухът разцепен е

в недрата на живота. И напомня

взривяването на каменоломна.

А лицевите мускули се канят

да приютят под очните вулкани

в големи или миниатюрни порции

пороя от напиращи емоции.

Сърцето ми – удавена камбана е,

звънти от дъното на океана и

в потъналите палуби от мисли,

които само нищото описва.

Отеква тишина от монолога.

Една е тя, а думите са много.

И всяка дума сигурно ми връща

ядрото на изгубената същност.