/Песен за Дун и Сюе из "Събраните съчинения" на Удивителния Вергилий/

Повлече вятърът листа заспали,

затули ги в дланта си и запали

огнивото от кремък на комина,

обви се в облак димен – и замина.

Листата оредели покръжиха

из уличките безпризорно тихи,

полека и безропотно застлаха

паважа под измръзналата стряха.

Небето се затюхка и отвори

стъмнели пазви над поля и двори,

прибра в хамбарите си рой звездици,

заръси пух от отлетели птици.

Земята оголяла се зарадва

и в бяло се стъкми като за сватба,

женихът свод прошепна "да", закима:

Прощавай, златна есен! Иде зима.

 https://www.youtube.com/watch?v=_TFwieKKEpk

 https://www.youtube.com/watch?v=0RkSy6ElNIY

  Разговор между Критика Дяволоид и Критика ангел:

  – Тоя Вергилий бил много ларж, бе! Набутва жената, която обожаваше, направо в ръцете на съперника си.

  –  Старае се да бъде обективен, за да е на нивото на Мирабела. Ако искаш да пишеш като Автор на Книгата и пророк, най-малко трябва да си честен.

  –  Дрън-дрън, ангелски лакърдии! Предното стихотворение беше плоско и злопаметно, а сега – честно.

  – Всъщност Вергилий е противоречив не само в личностен план, но и в творчески. Има върхове и долове в произведенията си.

  – Като гребените и доловете на вълните при интерференция ли? Затова ли пише все за морето? Изглежда е обсебен от вълновите функции. И произведенията му се раздвояват по отношение на качеството като тиретата в "злопаметното" му стихотворение – ту хвърчи в нравствените висини, ту заорава Под чертата при нас, простосмъртните с човешки слабости.

  – Именно. Схванал си идеята. Като в експеримента на Томас Янг с двата процепа: атомът се държи като вълна и минава и през двата процепа, едновременно. Вергилий се раздвоява в желанието си хем да следва линията на Мирабела...

  – То ест, да ú подражава.

  – Хем да описва собствените си емоции и да бута действието, накъдето на него му се иска. Това е заради многоизмерната същност на Книгата. Някои неща са просто взаимоизключващи се. Няма как да бъде едновременно и сценарий за филм, където песните повтарят накратко и обобщено основната идея и в същото време да е проза с паралелен роман в стихове, където идеите са антагонистични. Получава се едно люшкане насам-натам.

  – Той, романът, още от самото начало си тръгна многоизмерно. На Мирабела не ú се искаше да елиминира нито един от вариантите и затова измисли паралелните светове. Действието непрекъснато се разцепва на вероятности.

  – Така може да си пише до края на света някаква "Приказка безкрай".

  – Ш-шт! Не споменавай края!

  – Защо?

  – Ще издадеш неволно нещо и ще ядосаш Мирабела.

  – И тя поне веднъж да се ядоса.

  – По-скоро пак ще прости и с това ще ядоса Мрака. 

  – Все някой ще се окаже ядосан.

  – В природата гняв не се създава и не се губи, само прехвърча от един герой на друг.

  – Наливаш вода в мелницата на Мрака.

  – Това ми е работата. Както твоята е Светлината.

  – Да.

  – Ей, нищо не казахме за стихотворението!

  – Абе казахме малко все пак. По-добре малко, отколкото нула.

  – Тя и единицата е повече от нула, ама...

  – никой не я иска. Горкичката!