/Песен за Дун и Сюе из "Събраните съчинения" на Удивителния Вергилий/
Повлече вятърът листа заспали,
затули ги в дланта си и запали
огнивото от кремък на комина,
обви се в облак димен – и замина.
Листата оредели покръжиха
из уличките безпризорно тихи,
полека и безропотно застлаха
паважа под измръзналата стряха.
Небето се затюхка и отвори
стъмнели пазви над поля и двори,
прибра в хамбарите си рой звездици,
заръси пух от отлетели птици.
Земята оголяла се зарадва
и в бяло се стъкми като за сватба,
женихът свод прошепна "да", закима:
Прощавай, златна есен! Иде зима.
https://www.youtube.com/watch?v=_TFwieKKEpk
https://www.youtube.com/watch?v=0RkSy6ElNIY
Разговор между Критика Дяволоид и Критика ангел:
– Тоя Вергилий бил много ларж, бе! Набутва жената, която обожаваше, направо в ръцете на съперника си.
– Старае се да бъде обективен, за да е на нивото на Мирабела. Ако искаш да пишеш като Автор на Книгата и пророк, най-малко трябва да си честен.
– Дрън-дрън, ангелски лакърдии! Предното стихотворение беше плоско и злопаметно, а сега – честно.
– Всъщност Вергилий е противоречив не само в личностен план, но и в творчески. Има върхове и долове в произведенията си.
– Като гребените и доловете на вълните при интерференция ли? Затова ли пише все за морето? Изглежда е обсебен от вълновите функции. И произведенията му се раздвояват по отношение на качеството като тиретата в "злопаметното" му стихотворение – ту хвърчи в нравствените висини, ту заорава Под чертата при нас, простосмъртните с човешки слабости.
– Именно. Схванал си идеята. Като в експеримента на Томас Янг с двата процепа: атомът се държи като вълна и минава и през двата процепа, едновременно. Вергилий се раздвоява в желанието си хем да следва линията на Мирабела...
– То ест, да ú подражава.
– Хем да описва собствените си емоции и да бута действието, накъдето на него му се иска. Това е заради многоизмерната същност на Книгата. Някои неща са просто взаимоизключващи се. Няма как да бъде едновременно и сценарий за филм, където песните повтарят накратко и обобщено основната идея и в същото време да е проза с паралелен роман в стихове, където идеите са антагонистични. Получава се едно люшкане насам-натам.
– Той, романът, още от самото начало си тръгна многоизмерно. На Мирабела не ú се искаше да елиминира нито един от вариантите и затова измисли паралелните светове. Действието непрекъснато се разцепва на вероятности.
– Така може да си пише до края на света някаква "Приказка безкрай".
– Ш-шт! Не споменавай края!
– Защо?
– Ще издадеш неволно нещо и ще ядосаш Мирабела.
– И тя поне веднъж да се ядоса.
– По-скоро пак ще прости и с това ще ядоса Мрака.
– Все някой ще се окаже ядосан.
– В природата гняв не се създава и не се губи, само прехвърча от един герой на друг.
– Наливаш вода в мелницата на Мрака.
– Това ми е работата. Както твоята е Светлината.
– Да.
– Ей, нищо не казахме за стихотворението!
– Абе казахме малко все пак. По-добре малко, отколкото нула.
– Тя и единицата е повече от нула, ама...
– никой не я иска. Горкичката!
© Мария Димитрова Всички права запазени