Златното ключе
Вратата прозрачна е. Като на длан
живот пълноценен зад нея
разстила се, в слънце окъпан и в блян,
догдето се погледът рее.
Вратата е като ефирен воал –
загръща той прелести женски –
свали го, щом свойта съдба си избрал,
до гроб сетне с нея блаженствай.
Но тя е заключена. Моят късмет
ще бъде химера далечна.
“Воал” ли бях казал ? Железен корсет
на вярност пред мен се изпречва.
Къде да го търся туй малко ключе –
светът е широк, аз – нищожен ?
И сядам във размисъл зъл, огорчен,
но чувствам със своята кожа
на ключ че седя. Но не моят. На друг
е той отреден за награда.
Могъл бих да викна: “Я гледайте тук!
Комуто е – да заповяда!”
Ще припка щастливец със лик озарен,
понесъл в душата си песни,
аз – в завист, чернилка и мъка смразен,
с пръст где – ще познаете лесно.
Така че кротувам си – хитро момче!
Едно да позная ще искам:
кой моето щастие – златно ключе –
със задника свой е затиснал.
© Владимир Костов Todos los derechos reservados