Знам къде ми е болката. 
Знам точно колко е тежестта ѝ и 
въобще не се опитвам да измеря дълбочината ѝ.
Усещам, че не бих могла - 
толкова е непостоянна в размерите си.
Първо се свива до малко болезнено убождане, 
за да се увеличи до огромен задушаващ товар. 
После изчезва за неопределено време, 
за да се завърне изневиделица - неканена.
Но винаги силна (силна, силна).
И пулсира, диша, живее, само защото съм - друго не ѝ трябва. 
Не се освобождаваш от нещо, което е символ на обичта ти.
Само безразличието я убива, но не би...

Знам, че бих могла да я скрия.
Но предпочитам достойнството на една искрена сълза,
пред маската на една фалшива усмивка.