Това се случи в ония стари времена, когато Лешник не беше някое забутано село в Нейдеградска област, близо до границата, и даже не беше село, а столица на царството на цар Мързелан и царица Следобедна Дрямка. И се наричаше не Лешник, ами Гнидобрадово.

  Тогава вълците и лисиците  из нейдеградските земи имаха крила и летяха в облаците, а кокошките ходеха из горите и имаха остри зъби и рунтави опашки. И колчем някой вълк или лисица с ранено крило се спуснеше на земята и не можеше повече да изхвърчи, попадаше в хищните лапи на някоя кокошка, притаила се в храстите. И от бедното животно не оставаше ни вест, ни кост, ами само козина и перушина.

  Мравките тогава бяха големи като волове и хората ги подковаваха с железни подкови и оряха с тях нивите си, а воловете бяха дребни като бръмбари. Кравите не даваха мляко, а пчелно млечице, ама толкова малко, че се събираше в един напръстник.

  Пчелите пък бяха космати и зъбати и носеха жилата си затъкнати в поясите и напоени не с отрова, а с медовина и като жилеха мечките, по тоя начин ги хранеха и угояваха, а после ги колеха със същите тия жила и печаха месото им на жар пред кошерите и го изяждаха препечено туй мечешко месо с най-голяма наслада. Затова никоя мечка не смееше да се приближи до никой кошер, ами пчелите копаеха ями по горските пътеки и хващаха в тях тия животни за стадата си.

  Не грееше вечер луна над Гнидобрадово, ами дядо Господ ходеше по небето с един сребърен черпак,  събираше в него тъмни облаци и загребваше от светещите струи на Млечния път. Тръгваше привечер от запад благият старец, още щом зачервенялото слънце потънеше зад гърбицата на Лясковския връх, подскачаше нагоре, хващаше се за някой облак и започваше да се катери бавно по свода, размахвайки черпака като сакче за пеперуди и ловеше в него ситни звезди и нощна тъма. Щом стигнеше до най-горната част на небето, откъдето гребенът на Костадин е най-близката точка долу, почваше полекичка да слиза над югоизточната страна на върха – надоле към Сирнишка скала, на която зората разпалваше вече утринния си огън от хвойнови съчки и клонки и с тоя огън викаше слънцето под хоризонта да изгрее и да освети цялата земя.   

  Дядо Господ се спускаше после полека по брега на река Мътнишка – с буйните води и жълтите талази, право върху стръмния гранитен ръб на връх Свети Петър и продължаваше към Долната земя –  дето е вратнята към Опакия свят. Там трима черни арапи държат в едно голямо буре дневното светило, докато небесният стопанин събира тъмата от Горния свят и не пускат тия черни човеци слънцето да излезе, докато той не се прибере с пълен черпак. Тогава удрят магарешките си тъпани, които отекват над Горната земя и будят петлите, приветстващи идещото слънце.

  Пуска дядо Господ светилото, зачервено и обвито в утринна мараня от изпаренията на Мътнишка река – намокрено от струите ù, с които са го поливали цяла нощ арапите, за да не прогори без време бурето.

  Щом слънцето изскочи от гъстата мъгла на изток, изсъхнало и готово да огрее, изсипва светият старец черпака с тъмата в бурето, запечатва го с пчелен восък и го оставя на арапите да го търкалат по Долната земя ей там, къмто запад, а той си ляга да поспи. Дойде ли вечерта, пуска мрака със звездите и затваря пак слънцето в бурето. И тръгват да търкалят бурето арапите обратно – на изток, към подножието на Свети Петър, за да срещнат там пак Господ, спускащ се с черпака от горната си небесна обиколка. И така – ден и нощ…

  Много чудни неща ставаха още из Нейдеградските земи по онова време и някой път ще ви разкажа и за тях, но сега искам да се върнем на оня въпрос, дето ви го споменах преди време в една от другите части на „Хрониките“, а именно: защо село Лешник се именува тъй, а не иначе.

  Но да си караме по реда!

  В ония далечни времена селото се казваше Гнидобрадово и както вече споменах, беше столица на Мързеланското царство. А се наричаше така заради многото лески, които се въдеха навсякъде из царството – накачулените им с плод гъсти клони лете се провесваха досущ като бради, пълни с гниди – толкова много бяха лешниците, белезникави на цвят и по форма прилични на яйцата на досадните насекоми.

  Имаха цар Мързелан и царица Дрямка дъщеря на име Спяща красавица на 17 години – за чудо и приказ! Ала колкото умна и хубава да беше тя – с дългата си златна коса и прекрасни лешникови очи, стройна, гъвкава като млада кошута – толкова вироглава и буйна беше и много обичаше да танцува.

  И щом дядо Господ размахаше черпака по небето като диригентска палка, обличаше красавицата най-хубавите си дрехи, слагаше най-новите си бляскави пантофки и се измъкваше тайно от двореца. И къде ходеше? През Момчилова кория с воденицата, по брега на реката, по брега, през Попови ливади по коларския път и право на Самодивската поляна с трите чучура.

  Там ще умие запрашеното си от път лице, ще се подкрепи с шепа къпини и боровинки от близките храсти, ще събуе пантофките, ще ги потули до един камък и ще тръгне да танцува боса със самодивите на поляната. Танцува цяла нощ и се върне на сутринта, уморена и щастлива, и ще спи цял ден така, че и хиляда и пет петли и пет хиляди магарешки тъпана не могат я дигна от меката ù постеля.

  Видели се в чудо царят и царицата – детето им все лежи и спи, не яде, не говори с тях, все му е скучно и все към постелята го тегли, вяло и уморено е и само надвечер сякаш живва и бърза пак да се мушне в леглото.

  Викали лекари и знахари, врачки и баячки, нищо не помогнало. Обявил, като си му е редът, царят награда – който разгадае странната болест на принцесата и я излекува, ще го дари с половин царство. Момък ако е, ще му даде и ръката на поспаливата си дъщеря.

  И плъпнали момци и не толкова момци из царството, па даже имало и някои белобради старци след тях – да търсят лек.

  Намерила се тогава една стара вещица, която живеела над Самодивската поляна. Тя не можела да танцува, защото старите ù кокали скърцали като хиляда коли, запрегнати в черни мравки, и вдигали такъв шум, че самодивите си запушвали ушите и бягали от полянката. Затуй всеки път, като чуела неземната самодивска музика, скривала се зад някоя скала вещицата и оттам гледала хорàта и песните, не смеела да се приближи.

  Видяла тя, че една от самодивите се различава от останалите – по разкошните дрехи и накитите, и че всеки път идвала с обувки и си тръгвала по пътя с тях, а не се губела в гората като останалите боси девици и разбрала каква е работата.

  Причакала тя една вечер принцесата на пътя за Гнидобрадово, хванала я за бялото гърло, стиснала я, казала няколко магически думи и от носа на момичето заизлизал лек и прозрачен дим – душата ù. Хванала вещицата тоя дим в шепата си, омесила го в малко топче, пресегнала се към леските край пътя, откъснала един лешник и скрила топчето там. Турнала лешника в окъсания си джоб си и пуснала зашеметеното момиче да си върви по пътя.

  Отишла на сутринта при царя и му разправила всичко. Зарадвал се владетелят на Мързеланското царство, че тайната е разкрита, и заповядал да сложат стража на вратата на спалнята на принцесата и строго да следят – през нощта да не излиза никъде! И да я държат така, докато не се задоми и да не стане грижа на мъжа си, а не на майка си и на баща си. Надявал се царят, че бъдещият царски зет ще намери начин да я задържи при него, а не да скитосва нощем из самодивските полянки и да танцува с неземните горски същества.  

  Вещицата си поискала наградата. Понамръщил се царят, не искал да се разделя с лека ръка с половин царство. Видяла старата колебанието му и му обадила за топчето – тъй и тъй, ако не ми дадеш наградата, ще счупя лешника и ще загубиш дъщеря си. Нямало какво да прави царят, съгласил се. Викнали царския писар и той написал документ, с червено шнурче завързан и подпечатан с царския печат, че отсега нататък половината царство е на вещицата.

  – А сега ми дай лешника! – казал царят и протегнал ръка.

  Бръкнала в джоба старата хитруша, и какво да види – джобът празен, а на дъното му – дупка, колкото юмрук. Изпаднало било лешничето някъде по пътя, ама къде – не се знае!

  Ядосал се царят и скъсал пергамента.

  – Докато не се намери душата на дъщеря ми – няма половин царство! – отсякъл той и пратил сто мустакати гвардейци от царската войска да търсят под път и над път лешничето.

  Търсили те, що търсили, ама нищо не намерили. Залиняла Спящата, не яде, не пие, не говори, ами гасне като вощеница.

  Разпратил пак глашатаи Мързелан – търсете лешника, спасявайте принцесата!

  Заповядал да изсекат де що лески има и да претърсят клоните им, да преровят всички гори и поляни, пътища, скали и върхове и да изтръгнат из корен всички дървета по села, градове и паланки, включително и в Гнидобрадово – да не поникнат лешници пак и никой да не може да отнема вече душата на обичната му дъщеря.

  Но оня лешник не се намерил.

  И потънало Мързеланското царство в скръб и печал – готвят се да изпращат умиращата принцеса.

  Живял по онова време на Момчилова кория един млад воденичар – Момчил юнак, правнук на оня Момчил, на чието име била наречена корията. Разправят, в далечни времена прадядото се сразил с един лют змей, който бил завардил река Мътнишка и не давал на жителите на Гнидобрадово да точат вода и да поливат посевите си, нито да пият и да вършат домакинска работа. И щом и дядо Момчиловата воденица замлъкнала, примамил с хитрост змея дядото и го удавил в реката. А благодарните селяни нарекли корията на негово име.

  Живеел си Момчил юнак у воденицата и много-много не слизал в столицата, ами кротко и съвестно си вършел воденишката работа. Един ден обаче, като пуснал колелото да се върти, тя затракала един-два пъти и се запряла – не рачила да продължи, замлъкнала. Поразгледал се юнакът насам-натам и видял едно малко лешниче, като камъче, дошло явно по реката и се загнездило в края на воденичния вал, там, където е втъкнат в стената, и така не можел да се върти повече.

  Извадил Момчил лешничето и воденицата пак тръгнала. Понечил да хвърли непотребното плодче, но от него се чул женски глас:

  – Не ме хвърляй, юначе, ами ме занеси на царя – той богато ще те възнагради!

  Изплашил се първом Момчил – какво ще да е това говорещо чудо! Но после се престрашил и попитал:

  – Какво си ти? Звяр, дух или човек и що щеш в лешничето?

  Разправила му принцесата историята си и го помолила да я отнесе при царя. Съгласил се момъкът – знаел, че Спящата е хубавица, че и умница, защо да не стане царски зет?

  Щом стигнал в двореца, дал на царя лешничето, той го ударил с чукчето, дето с него отсъжда кой прав, кой крив в съда /защото царят има много задължения – не се само шири в палатите си и да брои жълтици в съкровищницата си!/. Счупило се лешничето, душата на принцесата излетяла като прозрачен дим и тоя дим се вмъкнал пак в ноздрите ù, където му е мястото. Съживила се девойката, бузите ù поруменели, ясният ù глас звъннал. Скочила тя от смъртното си ложе, огледала се, зърнала младия левент воденичар и го сочи:

  – Тоя, тате, ме спаси, него искам за съпруг и никой друг!

  Съгласил се царят, какво да прави, не може да излезе на глава с опърничавата си дъщеря! А и Момчил излязъл добър зет – предвождал войските на Мързелан и жънел все победи на бойното поле. Присъединил много нови земи към царството, а след смъртта на царя го наследил на трона. Спящата красавица, която вече си спяла само през нощта, както е редно, през деня помагала на мъжа си в царските дела.

  Дàли двете черупки от лешника на един ювелир и той ги позлатил, турнал им по един скъпоценен камък и ги вложил в златни пръстени – един мъжки и един женски, които Момчил и жена му носели винаги като спомен за любовта им, дето не знае прегради.

  А всички други лески в царството изкоренили – да не дръзне вече никой да затваря ничия душа в клетка, а да са волни и щастливи жителите на царството.

  И царят заповядал: във всички документи оттогава насетне името на столицата да се споменава като Лешник, за да се знае, че един е лешникът в царството – счупен надве и споен от силата и верността на двама влюбени.  

https://www.youtube.com/watch?v=Ax9hc1VqIdo