Животът ми изтича във времето, години преминават покрай мен като забързани коли по магистрала. Пътувам към своето бъдеще, към един по-добър ден, когато няма да страдам, когато ще съм щастлива. Но времето никога не ми стига, то ми се изплъзва и в огледалото забелязвам как остарявам и посивявам. Безвъзвратно е и необратимо. Скоро няма да ме има.
Вървя по улицата и ми идва да разтърся случайния минувач и да го питам: "не се ли страхуваш от смъртта? Не си ли ужасен, че животът ти е пропилян, това ли е всичко, на което си способен – да се влачиш ден след ден в тази тиня? Не се ли будиш посред нощ, сънувайки кошмара на изтичането на твоя живот". Но не го правя, защото знам, че ще ме приеме за луда и ще се отдръпне, все едно съм прокажена. Знам, че това е минувачът, който не може да бъде помръднат, ще ме гледа с вкаменено лице и ще ме пита какви ги говоря.
Оплаквам се, мърморя, че всичко ме подминава, но не искам да сляза от въртележката. Какво ли толкова ме задържа там, освен усещането, че да се движиш хаотично е като то да ти се случва нещо много интересно. А и толкова съм се пристрастила към процеса на въртене, въртене, въртене...
По някое време в живота ми, обаче, се появяват онези 5 минути. Случва се, когато внимателно слушам някой, толкова внимателно, че времето изчезва и не ме е грижа дали съм на 15 или 50, искам да подаря в този момент времето си на този човек, което иначе така грижливо кътам и пазя ревниво като скъперник. Искам да му посветя специалното си внимание и да му кажа: "виждам те, тук съм за теб, твоите чувства и емоции не са измислица, ти си истински". Да му кажа, че знам, че го боли и че той не е сам, че искам да създадем общ свят.
Появяват се, когато скъп човек улавя ръката ми в дъжда, когато будуваме посред нощ голи, когато потичат сълзите ти още на първата чаша вино. Толкова страдание и болка, само заради тези няколко минути, в които се покоряваме, предаваме се, оставяме се на живота, защото натискът е толкова силен, че в един момент разцепва маската от камък, подобно на изригващ вулкан и оттам започва да шурти чиста вода.
Това са онези 5 минути, когато не посягам към цигарата, проявявам твърдост и казвам тихо ‘не’, защото искам да се грижа за себе си. Ако издържа 5 минути, импулсът, страстта към цигарата се стопява. Тогава усещам как влизам в спокойствието и пред мен се появява светлина – харесва ми да живея в този миг и да прегръщам живота.
Това са онези 5 минути, когато онемявам в сърцето на гората и се гмуркам в нейното зелено море. Тогава времето спира да тече и престава да бъде фактор от значение. Аз знам, че съм едно с природата и съм тук, за да крася света, като всяко едно цвете. Справям ли се, правя ли правилния избор, къде, как, кога и защо отпадат. Знам, че мога да умра щастлива в това състояние на благоговение. В тези 5 минути е събран целият ми живот, а всичко останало са сенки в театъра.
Това е онзи миг, в който аз присъствам, аз съм. Пилотирам самолета, а не съм просто разсеян пътник, дремещ в досадно очакване да пристигне. Тогава нещо се случва с мен – чувствам се пълна, завършена, съвършена с всяка клетка на тялото си. Плувам в ритъма на света, пулсирам с всяко дихание.
Това са онези безкрайни минути на будност, които текат толкова дълго, много по-дълго от 5 години. Какво ли щеше да е, ако съм будна 5 часа, сигурно щях да преживявам вселени.
© Полина Антонова Todos los derechos reservados