Животът ми изтича във времето, години преминават покрай мен като забързани коли по магистрала. Пътувам към своето бъдеще, към един по-добър ден, когато няма да страдам, когато ще съм щастлива. Но времето никога не ми стига, то ми се изплъзва и в огледалото забелязвам как остарявам и посивявам. Безвъзвратно е и необратимо. Скоро няма да ме има.
Вървя по улицата и ми идва да разтърся случайния минувач и да го питам: "не се ли страхуваш от смъртта? Не си ли ужасен, че животът ти е пропилян, това ли е всичко, на което си способен – да се влачиш ден след ден в тази тиня? Не се ли будиш посред нощ, сънувайки кошмара на изтичането на твоя живот". Но не го правя, защото знам, че ще ме приеме за луда и ще се отдръпне, все едно съм прокажена. Знам, че това е минувачът, който не може да бъде помръднат, ще ме гледа с вкаменено лице и ще ме пита какви ги говоря.
Оплаквам се, мърморя, че всичко ме подминава, но не искам да сляза от въртележката. Какво ли толкова ме задържа там, освен усещането, че д ...