Понякога си седя и се чудя защо изобщо се опитвам да говоря с теб? Имам от много време онова студено чувство в гърдите си, което ме кара да забравям кой съм и какво ми причини. Никога не говоря за това как преобърна целия ми свят, а след това го разруши безмилостно... Да, такъв съм, затворен или поне така ти се струва, всъщност съм на външен вид напълно нормален, дори когато ми е наистина гадно, изглеждам щастлив, научих се да слагам тази маска по много причини, една от които си и ти. Спомням си преди как бях изпълнен със надежда, че има аз и ти
и в един от най-важните ми дни ти ме прати по дяволите... не си спомням да съм плакал така за някой, дори след толкова време... не съм и надали ще го сторя, после след време пак ме подлъга и пак разби света ми на малки парченца, които никога не ще събера. Не знам... спрях да броя пътите, в които ми затваря вратата пред мен. Може и да съм се самозалъгвал... но истината е, че не ми пука, както за теб, така и за другата, прекалено много шансове съ ...