Откърти се снощният сив, буреносен облак от ръба на връх Свети Костадин и се юрна надолу към Нейдеград, не можеш го стигна! Помъкна лошото време по сънените още улици и го обърна на бяла мъгла. Облаците от Гологунката и Сирнишка скала хукнаха по него, търкалят се и влачат мокър сняг, примесен с режещ, студен вятър. Нахлу веявицата през пролуките между къщите, накачули полегатите хълмове на запад с рехав слой сняг, и се изсипа право на площада в центъра– вие и стене като малко дете – ту мяучи като бездомно коте, ту скимти като куче с настъпана опашка.

  Нейдеград въздъхна като спящ вулкан, покрит с тънка тектонска плоча и се мръдна леко на запад. После плувна още по-натам, малко на север и се запря. Вече не беше в Родопите, ами в Пиринския балкан  навлязъл. Колко щеше да остане, не се знаеше. Може месеци, години, а може и само един ден.

  Работата е там, че това е единственият град в света, който не стои на едно място, а се движи. Последните няколко години се задържа в Източните Родопи, после тръгна на юг и стигна почти до границата с Гърция. А е имало време, когато е бил досами Дунава или пък насред Софийското равно поле. Засега не е излизал от пределите на България, но кой знае?

  Жителите на града и околностите не забелязват странстванията на родното си място. Не го усещат и в другите градове. Приемат всички тия промени за напълно естествени и в реда на нещата.

  Как се стига до Нейдеград при това положение ли?

  Много просто – качваш се на автобуса или на влака с билет за Нейдеград и той те откарва там. Ако питаш шофьорите – те цял живот са пътували по тоя маршрут. Обаче той през годините се мени. Но те не го забелязват.

  Аз го забелязах, когато се захванах да пиша "Хрониките". Все търсех документи и разни истории и все различни места излизаха. А някои пък свидетелства се бяха просто изпарили. Има препратки, а тях самите – сякаш вятърът лодоз на север или греосът на юг ги е издухал. И покрай Черно море беше едно време Нейдеград, но до там все още не съм стигнала с проучванията си и не знам много.

  Затуй почнах "Хрониките". Да въведа малко ред в тая бъркотия. Два пожара станаха в нейдеградската библиотека оттогава – един при гръмотевичната буря преди две години, и друг – при небрежно боравене на чистачката леля Кина с отоплителните уреди, преди три месеца. И земетресения е имало в Нейдеград, и наводнени приземни хранилища, и свлачища на Карагьоз дере в края на улицата, и спукани тръби на водопровода, и затлачена канализация… И засягат тия природни бедствия, кой знае защо, само отделите, където се съхранява историята на Нейдеград. Дяволия някаква!

  Като се ровех из прашните архиви, изрових съчинения на някоя си М. Д., родом от Нейдеград, която също забелязала това явление и го нарекла анамеризъм, по подобие на понятието анахронизъм – демек, нещо, което не си е на мястото, идвало от гръцки. Дали е същото и дали е вярно, не знам, но е странно, със сигурност!

  Но аз се отклоних, както обикновено. Продължавам нататък с веявицата, дето беше преди облак, после стана мокър сняг, а накрая плъзна като мъгла из сокаците нейдеградски. После и мъглата се разсея и градът лъсна отдолу – ни лук ял, ни лук мирисал, никъде не ходил, нищо не видял!

  Седи си стрина Димитрия Нейчева, величана от злите нейдеградски езици като Митря Клюкарката, до прозореца на предната стая, бърше сегис-тогиз изпотеното стъкло с месеста длан и се вглежда отвъд малкото дворче, нагоре по улицата – кой накъде и с кого е тръгнал по стъргалото и в коя пресечка ще се мушне. Дали ще се скрие в бялата нова сграда на общината над площадчето, дали ще свърне към пощата по-надолу, със сводестия вход с две колони и бръшлян по козирката, дали към улицата с дюкяните и магазинчетата ще се спусне.

  После, като се покаже пак слънцето, ще опре стрината отруден шивашки гръб на паянтовата ограда до портата на още по-паянтовата си къщица, ще пресреща същите тия нейдеградчани на връщане и ще ги подлага на кръстосан разпит къде, как и защо са били, какво са правили и какво смятат да правят за години напред – ще разнищи семейната им история, родата и познатите им до девето коляно.

  Една само тая утеха имаше Димитрия и не изпускаше възможност да понаучи нещо. Тя самата почти не ходеше никъде. Бедни бяха с бай Сотир като църковни мишки и едвам свързваха двата края – тя с шивашката пенсия от фабриката, дето само за хляб и лекарства стигаше, и той – с неговата от портиерстването му в нейдеградската реална гимназия „Д-р Петър Берон“.

  Те там се и запознаха – бяха съученици. Загаджиха се още в девети клас, ожениха се, дечица си завъдиха, после децата пораснаха, отлетяха: дъщерята – в Пловдив, синът – в София. Останаха си двамцата на стари години пак сам-самички. Сотир така и не излезе от гимназията – още след завършването се цани като портиер и там работи до чак пенсионирането си.

  А Митря си имаше мечти. Искаше да пътува, да види свят и хора и те нея да видят. Най-много си мечтаеше за Париж и за Ален Делон. Изгледала беше всичките му филми, знаеше биографията му наизуст, браковете му, децата му, внучките му… Беше станал чернокосият красавец като част от семейството.

  Седят си двамата със Сотир пред напалената печка в някоя зимна, студена нощ, гледат „Борсалино“ и Митря току ще рече замислено и многозначително:

  – А пък Ален с Анушка и Ален-Фабиан се преместили да живеят в Швейцария!

  Или:

  – А пък Ален си продал колекцията от картини за 9 милиона евро! „Семейството“ на Карел Апел стигнало почти 700 хиляди!

  Или:

  – А пък Антъни  написал книга за Ален и Натали!

  Всичко знаеше нашата Митря за кумира си и не само за него!

  Бай Сотир, здравеняк мъж, едър, почти два метра, дебел и внушителен, само при чието появяване в двора на училището дечурлигата се смълчаваха, спираха да се бият и да се закачат и се нареждаха чинно на опашка пред павилиончето за закуски – не ù придиряше за тия френски мечтания, гледаше на тях като на чудат, но безобиден каприз. Търпеше мемориала от снимки на Ален по стената над нощното шкафче, чекмеджето в скрина до спалнята, пълно с видеокасети с негови филми и даже един афиш, подписан с почерка му, откъснат от средата на някакво старо списание, надлежно сгънат и пъхнат в найлонов плик, който всяка вечер се отваряше, като молитвеник, а после се сгъваше отново и се прибираше обратно в скрина.

  И само някоя прясна клюка можеше да откъсне стрината от мечтанията за Париж и Ален, нищо друго. А поводи за клюки в Нейдеград – под път и над път. Само стой на вратнята и гледай!

  И стоеше тя! И сега се измъкна от топлата стая, наметна двайсетгодишното си кожухче от овча кожа и застана до оградата, да се понапече на грейналото декемврийско слънце и да размени по някоя и друга приказка с минувачите. Мъглата се беше отдръпнала към края на улицата и беше започнала полека да се вдига, остана само едно валмо като разбъркана прежда в края на площада, току зад  коледната елха, осеяна с  шарени топки и опаковани като подаръци в ярка хартия празни кутии, които блестяха и замрежваха погледа.

  Никой не мина известно време и стрината започна да се отегчава. И ето, из оредяващата мъгла изплува силует на жена – слаба, висока, леко попрегърбена, с черна плетена барета, с вталено, дълго до коленете палто с леопардова шарка, широки ревери и дълъг, вързан на кръста колан. Лачените ботуши на висок ток, имитация на крокодилска кожа и черната чанта със същия десен допълваха картинката на нещо необичайно и екзотично за нейдеградките калдъръми и асфалтови улици, вечно в ремонт. И имаше в тая жена същевременно нещо толкова познато, че Митря затвори очи, в стремеж да си припомни.

  Когато ги отвори, непознатата беше вече току пред нея и я гледаше втренчено и предизвикателно, вирнала нос по-високо от тумбалката на шапката ù, покриваща само едното ù ухо. Другото – леко стърчащо и с почти невидима долна част, беше увенчано с бляскава висяща обеца, която тихо звънеше при всяко нейно движение.

  И не беше непозната. Отдалече изглеждаше и по-млада – заради стройната фигура. Но отблизо се виждаха браздите по лицето ù, които нито дебелият слой фон дьо тен, нито тежкият грим можеха да скрият.

  – Карамфилка Здравкова! – изтръгна се от зяпналата Димитрия нещо, подобно на стон.

  Тя затвори уста, вечно готова за някоя свежа клюка, и на свой ред впери втренчен и разярен поглед в някогашната си съученичка.

  – Че как си се излъгала да дойдеш пак в Нейдеград, мари? Нали избяга от нас чак в Туково с оня хаймана, Орлин Плъха! Още ли ти подарява обувалки за Коледа и Нова Година?

  – Не, само диамантени обеци и пръстени с рубини – изсъска Карамфилка и заоглежда насмешливо бившата си съперничка в учението и за любовта на момчетата.

  После тръсна предизвикателно лъскавата си обеца, кимна към олющената фасада на къщата отзад и се изкиска доволно:

  – Виждам, че не си мръднала от тая съборетина!

  – А ти си се сбръчкала още повече! – не ù остана длъжна Митря. – И преди си беше като печена пуйка в лицето, червена-червена! Сега си се позамазала и пак ти личи!

  После неочаквано вдигна ръка и тупна високата по рамото, като за това се наложи да подскочи, за да я стигне. Леопардовата кокона се протегна надолу и я чукна шеговито по носа, после двете се прегърнаха и весело се разсмяха.

  Освен съпернички във всичко, бяха и приятелки. Преписваха си домашните една от друга, прикриваха се пред родителите си, измисляха разни щуротии, даже веднъж бяха откраднали училищния дневник, защото бяха натрупали двойки, но бързо се разкаяха и го върнаха. Никой не разбра кой е похитителят на важния документ и тази тайна все още ги сближаваше – споменът за нея сякаш им връщаше младостта. Завиждаха си, клюкареха зад гърбовете си и си правеха дребни номерца, но накрая винаги пак се събираха.  

  Намериха си гаджета, които бяха приятели, и продължаваха да излизат, вече четиримата, заедно. После Митря забременя, ожениха се със Сотир, а Карамфила, да не остане по-назад, забременя и тя и се взеха с Орлин Плъха няколко месеца по-късно. Но Орлин, две години след завършването, се върна в Туково, забра си и жената с момченцето и двете приятелки постепенно се отдалечиха една от друга. Имаха си свой живот и свои приоритети, пък и не бяха от един сой вече. Митря си остана голтачка със Сотир, а Плъха започна да върти търговия с италиански  и френски обувки и имаше един период в живота, когато бяха доста състоятелни. Но кризата ги удари, разори се той и сега я караха по-икономично, но пак бяха по-добре от бившите си съученици.

  Една слабост имаше Плъха, която щеше да му изяде главата – нищо не отказваше на половинката си. Гладен стоеше, в парцали сам ходеше, но я обличаше с най-хубавите дрехи, водеше я по ресторанти, глезеше я с подаръци и не я оставяше да се мори с домакинска работа – нае бавачка за детето и домашна прислужница за кухнята и не я уволни дори и в най-оскъдните години.

  – Диаманти, значи! – измърмори недоверчиво Митря и забравеното остро чувство на завист отново я завладя.

  – Е, не са нови… – поде примирително Карамфила. – Имали сме и по-добри времена. Сега сме на полускъпоценни камъни.

  – Ние и това… – понечи да каже Димитрия, но прехапа език – гордостта я надви. – Та накъде си се запътила така, рано-рано? – смени темата тя и попридърпа жалкото си овче кожухче над пъхнатите си набързо в черен вълнен клин пълнички крака с подпетени маратонки.

  – Ами ще празнуваме Коледа в Париж и дойдох да си купя рокля. Няма да се излагаме пред хората, я! Пестихме няколко месеца за дрехи и бижута, ще ги сложа една вечер, а после ще стоят в гардероба да събират прах.

  – Да, и твоята не е лесна – прошепна с отмалял глас Димитрия, а лицето ù побеля и месестият ù, широк в основата си нос някак се издължи и също побеля, сякаш цялата нейна кръв се беше отдръпнала от лицето ù и ей сега щеше да получи сърдечен удар.

  „Париж!“, мярна се панически в съзнанието ù. „Моята мечта! Открадна ми мечтата!“

  – Ами много хубаво – насили се да каже Митря и гледаше с прималяло сърце напудреното и горделиво лице на Обувалката, както я наричаха зад гърба ù съучениците, заради натрапчивия навик на възлюбения ù да ù подарява лъскави и ненужни „помагалки“ за обувки.

  „Е, вече ù носи други неща! Билети за самолет, резервации, сигурно в някой петзвезден хотел на ‘Шанз Елизе’, скъпи парцалки, бижута. и ще се върнат с куп подаръци – парфюми, сувенири…“

  – Е, аз да вървя – изчурулика върлината и спаси нещастната бивша шивачка от неудобството да припадне пред очите ù. – Орлин ме чака пред мола, ще пазаруваме и за него. Дойдохме с колата и нямаме много време.

  Карамфилка погледна с лека гримаса към занемарения двор и вехтата къща, сякаш казваше: „Не ни кани, знам, че няма с какво да ни почерпиш, нито да се похвалиш – даже и кокошките ти, дето тичат по двора, са ти мокри и проскубани, сигурно и яйцата, дето носят са преоценени. А аз ям само златни!“

   Митря се загледа след отдалечаващата се фигура на Карамфилка и в помътненото ù от болка и справедливо възмущение съзнание изплува една от фразите на любимия ù Ален Делон: „Няма нищо по-хубаво от жена, която прилича на жена“.

  Никаква жена не беше тая там дърта, надменна вещица, и дори не приличаше на жена, ами на чудовище – хищно, леопардово чудовище с дълги, лакирани нокти и големи претенции, без никакво покритие. Крадла!

  „Крадла! Крадла!“, кънтеше в ума ù, докато не влезе в спалнята със снимките на Ален на стената и с нараненото си до смърт самочувствие – никога не се беше чувствала по-жалка и по-бедна! Колко ли смешна и наивна изглеждаше в очите на бившата си съученичка – една празна фантазьорка, която само може да мечтае, докато тя самата сбъдва собствените ù, неосъществими за нея мечти. 

  Димитрия рухна върху семейното ложе и се разрида неудържимо. Плака така, докато не изплака всичката горчилка, насъбирана с години – разочарования, лишения и вечна неудовлетвореност – и оня мъчителен, неразрешим въпрос: „Какво би станало, ако…“ Какво би станало, ако не се беше омъжила по любов за Сотир, ами за оня Велизар, дето после завърши право и стана депутат? Ако не беше родила още на 19, а беше учила и имаше по-достойна и добре заплатена работа? Ако…

  Не! Трябва да сложи край на тези мъчителни въпроси! Все още със Сотир са способни на нещо повече! Ако той не приеме, то тогава тя сама…

  Митря спря безсмисления си плач, изтри зачервените си очи и зачака нетърпеливо Сотир да се върне от пенсионерското кафене, където понякога се отбиваше да поиграе табла. А междувременно започва да обмисля по-подробно плана, който вече узряваше в главата ù.

  На по-следващата Коледа – пременена с ново палто с леопардов десен и с килната шапка от имитация на кожа от северна лисица, стрина Митря подпираше пак полусрутената си ограда и се оглеждаше нетърпеливо. Наближаваше празникът и омразната Карамфилка нямаше да изпусне случая да мине триумфиращо край тях на път за нейдеградския мол и магазините по търговската улица.

  Но този път Димитрия имаше оръжие в ръка – малка статуетка на Айфеловата кула, която беше лично закупила миналата Коледа на „Шанз Елизе“, и то след като бяха изкачили тая същата кула със Сотир и се бяха любували на гледката към Сена с корабчетата и многобройните мостове. За доказателство в другата си ръка Митря Клюкарката стискаше телефона си, с множество снимки – пред хотела пет звезди „Шато Волтер“, където бяха отседнали за трите дни в Париж, пред Лувъра, Версайския дворец, Триумфалната арка, паметника на Жана Дарк и още, и още…

  За това безумно пътуване отидоха всичките им многогодишни спестявания и се наложи тя да започне отново да си боде очите и да шие дрехи по поръчка, а Сотир се върна в училището и работеше нощна смяна там, а през деня охраняваше една банка. Но успяха. Митря си купи леопардово палто, официална рокля в цвят бордо с безсрамно разголен гръб и дълбоко деколте. Резервираха билети за всички възможни коледни атракции, напазаруваха дрехи, маркови парфюми от най-скъпите парижки магазини и се върнаха с двойно повече куфари от тези, с които бяха тръгнали. За това приключение на стари години бяха взели и заеми, които щяха да изплащат дълго, а след тях вероятно и децата и внуците им. И за какво? За една железария с асансьор, легло с пухени завивки в някакъв палат хотел и обслужващ персонал, който чакаше само бакшиши!

  Сотир ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а и тя самата се чувстваше все по-неловко. Не им беше мястото сред тоя лукс и изисканост – бяха заобиколени от разкош, който не подхождаше на отрудените им, нейдеградски лица и простоватите им маниери. Та те дори не знаеха как да си служат с приборите в хотела!

  Пък и французи в тоя прехвален Париж почти не срещнаха – навсякъде разноезична реч и нито дума на френски – градът беше пълен с туристи! И Ален Делон не видяха никъде по улиците – нали в Женева вече живее! Върнаха се разочаровани и някак ожесточени.

  Сотир не ù проговори цяла седмица след това.

   – Е, начеса си крастата, и сега какво? – каза ù мрачно той след дългото мълчание, а после млъкна пак.

  „И сега – да натрия носа на оная фукла, какво друго – нали заради нея стана всичко!“, си каза Митря и почна да дежури на двора.

  И стои пак на оградата и чака. И дочака!

  Карамфилка бързаше много. Виждаше се, че бърза. Палтото ù вече не е леопардово, а бежово, шалът – с плетка осморка – светлокафяв. Пешовете ù се веят и върху хилавото ù деколте се мъдри гердан – с камък тигрово око.

  „Все нещо котешко ще носи!“, помисли си неприязнено Митря и стисна Айфеловата кула като щик.

  – О, Митре, здрасти, как си, как си? – кимна ù забързаната кокона и понечи да отмине.

  Димитрия ù препречи улицата с едрото си туловище – макар и по-ниска, на ширина я превъзхождаше по всички параметри.

  – Добре съм, Каря, как да не съм! – вика стрината и тика Айфеловата кула под носа на съученичката си.

  Карамфилка се запря и зяпа леопарда.

  – Бързам, Митре, Орлин ме чака, ще ходим в Женева за Коледа! – вика оная и гледа отгоре надолу приятелката си, обвита в леопард и ухаеща на френски парфюм. Ама силен, явно – истински.

  Позадържа се тя пред стрината и гледа кулата.

  А Митря отпусна ръка и отчаяно промълви:

  – В Женева? Където е Ален Делон? Ами Париж?

  – Ама какъв Ален Делон те гони, бе Митре? Още ли го сънуваш тоя? Как не ти увря главата не знам. На стари години – Ален, та Ален! В „Женева“ сме тая година, защото „Париж“ е извън града, на пътя за Момчилова кория. Пък и храната в „Женева“ е по-добра – имат нов майстор-готвач. Менюто им е смесено – немска, френска и италианска кухня. И по-евтино е и по-вкусно! Досега „Париж“ беше най-добрия ресторант, но трябваше да ходим с колата и Орлин не можеше да си отпусне душата като хората и да пие алкохол. „Женева“ ни е на две крачки, петнайсет минути пеша до ресторанта.

  – До… ре… – промълви Митря и усети как една огромна буца заседна на гърлото ù.

  – Ти какво се шашна: „до… ре“, нотната стълбица ли ще ми пееш? Ами да, до ресторанта, ти какво си помисли, че сме ходили чак до Париж ли? – изсмя се ехидно Карамфилка. – Отде тия пари? Да не сме някои баровци? Всичко отива за покриване на ипотеката и за дрехи. Едно ходене на ресторант по Коледа и на рождените и именните дни – и това е! Хайде аз да тръгвам, че Орлин ще ме изяде с парцалите, нищо, че той ги плаща!

  Карамфилка се изсмя пак гръмогласно и продължи надолу по улицата, чаткайки с токчетата на италианските си ботуши, както винаги – нагло и демонстративно.

  Стрина Митря се хвана за сърцето и се свлече край разнебитената си вратня, която се поклати и с оглушително скърцане и трясък се стовари напреки на улицата.

  Стрината не я чу. Тя лежеше на тротоара в безсъзнание, стиснала непотребната статуетка, а телефонът с още по-непотребните снимки от Париж се въргаляше до нея в калта и неистово звънеше с мелодията на „Щурците“ – „Ален Делон, ах този син балон!“.

  Стрината се свести постепенно, стана и олюлявайки се, влезе в мизерната си къщурка. В спалнята се завтече към стената и със замах смъкна всички снимки на кумира си. Скъса ги ядно на ситни парченца и ги разпиля по пода. После се хвърли на леглото, покрито с шарени родопски одеяла, чеиз от баба ù от Широка Лъка, тъкани лично, докато беше още жива, и пак зарида.

  Телефонът продължаваше да звъни, сякаш ù се присмиваше.

https://www.youtube.com/watch?v=mtL1yC6a-wo

https://www.youtube.com/watch?v=5IkFiuIkcPI