Аѝша (Ася)

   Коцкар Коце – Графа боледуваше втора седмица вече. Оставаха му още два дена до изтичане на карантината. 14 дена, толкова му бяха казали - да не излиза от жилището си и да не се среща с никого. Славе Невестаро му звънкаше от време на време да го чуе. Славето си беше добре - пийваше си редовно биричка, водчица... водчица с биричка. Графът само преглъщаше от възбуда, щом го чуеше сладко да му разказва за поразиите си. И Коцето пийваше само че чайчета - от липа, от дюла, от мащерка... подбелче. Хранеше се малко – по две, три филийки хлебец на ден сланинка с лучец понякога със сиренце, понакога с „шашкавал“. Ха, ха, ха „шашкавал“! - прабаба му Зорка наричаше някога така кашкавала.

   И какво? Нали беше много страшен тоя вирус? Лекарства никакви не му изписаха. Бръкнаха му като на животно в носа и гърлото и айде-е-е честито вирус. Че това доктори ли бяха? Вярно е предложиха му легло и обгрижване в една софийска болница. Добре де! Ама извинявай откъде по 90-се лева на ден.

   По телевизиите много хора умираха от този вирус. Дали в болницата или у дома все е тая щом като ще мреш. Коцето Графа, с вродената си огражденска мъдрост, напълни няколко торби с храна, вода, цигари от близкия магазин „Била“ и се затвори в апартаментчето, което наемаше, някъде в покрайнините на Овча купел 2. Освен болки в мускулите, малко температура и два дена „честосерка“ тоя вирус не му създаваше повече проблеми. Е поотслабна малко за тия десетина дена, но когато биваше самотен Графа губеше апетит.

   Ей добре, че беше това момиче от службата за психологическа подкрепа. Откакто се разболя Костя Графа тя редовно му се обаждаше всеки ден около 10 сутринта. Говореха си по много и за много неща. Говореха си за приятелите, за работа, за тоя вирус... за секс.

   Наистина Държавата страхотно го беше замислила със службата за психологическа подкрепа. Коцето, може да се каже, изкара приятно тая карантина.

   Беше събота или неделя, не помня точно и беше около 9 сутринта. Графа зяпаше сивите панелни блокове през прозореца на квартирата си. Зад гърба му стинеше дълбока чаша дюла. Костя се усмихваше блажено и чакаше нещо приятно. Освен чая, чакаше и „психоаналитичката“. Така в мислите си той наричаше момичето.

   В 10 мобилният му телефон наистина зазвъня. Коцето вдигна. Отсреща в слушалката обаче, Славето плачеше и виеше като малешевски вълк. Яко, псуваше, проклинаше и не беше пиян.Графа затвори слушалката и се присегна за чашата чай.

   Преди повече от месец Славето се бил запознал на гарата с някакво помакинче от Шумен. Отначало не било нищо особено – пиели биричка заедно. Постепенно обаче Невестаро заобичал Асето. Ася, така се казвало помакинчето. Тъкмо се канел да ги запознава него и Асето, той Костя взел че се разболял. И нямало никаква служба за психологическа помощ на пострадалите от вирус. Славето сам си измислил това. Той помолил Асето да му се представи по телефона като служител на такава психологическа служба.

   И така 13 дена Коцето си мислеше, че разговаря със служител на такава служба. И Графа плачеше, когато посегна да пие от чая. Ася я нямаше вече. Обидно му беше, бяха я прегазили докато безгрижна пресичала кръстовището на зелено, пред очите на Славето. Горкия ми невестар Славето...

   Славето отново звънна.

   - Коце, кажи ми брате, как стават тия работи? Ти се разболя от вирус и не пукна! Асето си беше здрава, нищо ѝ нямаше. Просто пресече кръстовище на грешното място. В болницата веднага я записали като умряла от вирус.!?

   - Не е честно Коце, не е честно! Гадно е! - Славето продължаваше да вие на умряло. Костя остави телефона до чашата чай. Нека се наплаче Славето нека. После се изправи и пак защура тъжния си поглед в самотните сиви сгради отсреща.

СО11112020Сф