2 ago 2019, 13:25

 Амулетът на тайните 3 

  Prosa » Otros
921 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене


    -    От теб ли е този медальон? – с изненада и объркване попита госпожа Христова.
    -    Да – усмихна се Ленка Владова – не Ви се вярва, че имам такъв вкус, а?
    -    О, Ленка, много ти благодаря!
    -    Съжалявам, че не ми остана време да купя и картичка, но поне надписах листче.
    -    КАКВО? – госпожа Христова се беше опряла на масата и се опитваше да запази равновесие. В този момент осъзна, че безброй пъти беше виждала списъците за покупки на Ленка, но никога не беше обръщала внимание на почерка й. Дори сега не можеше да си го спомни.
    -    Знам, че не е много красиво да се слага листче, но поне пожеланията ми са от сърце – притеснено смотолеви Ленка.
    -    Ленка, какво пожелание ми написа? – с треперещ глас изрече госпожа Христова.
    -    Да доживеете два пъти моите години и да не забравяте, че животът може да е прекрасен на всяка възраст!
    -    Но, Ленка, на листчето в кутията пишеше друго…..
    -    Как друго, аз това написах, може да не са точните думи, но горе-долу е това. Изведнъж сбръчка вежди и попита:
    -    Изглеждате притеснена, какво пише?
Госпожа Христова извади от джоба си сгънатото листче и го подаде на Ленка. Жената прочете надписа и се ококори.
    -    Ама как? Кой е написал това? – искрено недоумяваше Ленка.
    -    Нямам представа, Ленка. Беше в кутията с медальона. Реших, че който ми е подарил медальона, е написал и бележката, но сега разбирам, че не е така.
    -    Трябва да е някаква шега. Кой ще слага бележка в моя подарък? И къде е моята бележка?
    -    Не знам. Подаръкът не беше отварян.
    -    Ама, разбира се! Написах бележката, тогава се сетих, че съм включила да варя вода. Оставих я на масичката в коридора и отидох до кухнята. После се върнах в коридора, взех бележката, дори забравих да я подпиша, без да я погледна я сложих в подаръка. Трябва тогава да съм взела погрешната бележка.
    -    Възможно е, но какво е правила тази бележка в коридора ми, кой я е оставил там?
    -    Наистина странно, доста при това.

10.

Госпожа Христова беше в стаята си и разговаряше с инспектор Дамян Френцов по телефона. Видимо смутена му разказваше за откритието тази вечер относно подаръка на Ленка и бележката.
    -    Хм, имате ли доверие на госпожа Владова?
    -    Напълно, не тя е оставила бележката. Та тя е имала хиляди други възможности да го направи, защо ще чака къщата ми да се напълни с хора?
    -    Защото повечето хора в къщата означават и повече заподозрени!
    -    Не е Ленка, повярвайте ми! Залагам главата си, тя ми е предана!
    -    Ако сте права, излиза, че сигурно амулетът няма никаква връзка с бележката. т. е гръцката следа е малко вероятна. А може би не е така.
    -    Да, засега всичко е много объркано.
    -    И аз имам разкритие за Вас! – каза Френцов.
    -    Нетърпелива съм да го чуя!
    -    Нашият господин Мавродиев не е роднина на Михаела Мавродиева. Няма и данни да са се познавали. Той е роден в Русе и е живял там до миналата година.
    -    Значи и тази следа трябва да изоставим – със съжаление съобщи госпожа Христова.
    -    Не съвсем…
    -    Какво искате да кажете?
    -    Тази вечер господин Мавродиев е бил открит мъртъв до пейка в парка….

11.

След тази новина, госпожа Христова реши да излезе малко на въздух. Имаше нужда да помисли на спокойствие. Тръгна по стълбите, но в коридора видя Ленка да трепери.
    -    Какво има, Ленка?
    -    Госпожо, току-що намерих още една бележка. Някой я беше оставил във вазата. – каза Ленка и с треперещи ръце подаде листчето на госпожа Христова.
Със съвсем четлив, но различен от предишната бележка почерк беше написано:
„Внимавай! Ще те спра!“

 



    -    За бога, Ленка! Какво се случва?
    -    Иска ми се да знам – прошепна възрастната жена.
    -    Току-що разбрах още нещо ужасно. Едното от момчетата от фирмата за кетъринг е намерено мъртво.
    -    О, не! Кой от двамата?
    -    Иван Мавродиев, този с тъмната коса.
    -    Иван ли? Колко ужасно!
Видимо разстроена, госпожа Владова трудно сдържаше притеснението си.

12.

На следващия ден инспекторът и госпожа Аделина Христова се срещнаха рано сутринта, за да продължат разследването си.
    -    Наистина вече ми се завива свят от цялата тази объркана история. И най-лошото е, че не разбирам каква е моята роля в нея!
    -    Съчувствам Ви напълно.
    -    Колко жалко за момчето! Беше много приятен младеж. Мислите ли, че това престъпление има връзка с нашата загадка?
    -    Не знам, но полицията се е заела със случая и ще ме държат в течение с разкритията си.
    -    Това е много добре. Но трябва да Ви задам логичния въпрос – смятате ли, че и аз съм в опасност?
    -    Доста разсъждавах по този въпрос и смятам, че не сте в пряка опасност. Бележката, или по-точно бележките, по-скоро имат за цел да Ви изплашат.
    -    И успяват!
    -    Все пак, ако Вие решите, ще говоря с приятели в полицията да Ви се осигури някаква защита.
    -    Не, наистина няма нужда, не се страхувам, че ще ме убият. Страхувам се от факта, че някой от близките ми хора ме мрази, а аз дори не го забелязвам.
    -    Възхищавам се на смелостта Ви, но все пак имайте едно наум.
    -    Обещавам! Хайде сега да се заемаме със задачите си. Почеркът и от тази бележка не прилича на никой, който имам в писма и картички. Да посетим семейство Маринови. После ще обядваме с полковник Христозов. Той търсеше за болната си жена едно лекарство, което се продава в Русия. Аз имам приятелка там и тя ми го изпрати. Днес ще се срещнем, за да му го дам. Не знам като какъв да Ви представя, но в момента едва ли на полковника му е до това.
Останалите Мария Емилова, Елисавета Господинова и Луиза Иванова ще ме посетят следобяд. Ще играем карти, можете и Вие да дойдете.
    -    С удоволствие ще го направя. Така ще мога да разговарям с тях, а в същото време ще бъда и по-спокоен за Вас.

13.

Семейство Маринови бяха наематели на просторно ателие на улица „Крайречна“. Както е видно от името, улицата минава успоредно на реката. Точно при мястото на ателието, реката прави живописен завой и гледката от прозореца му е наистина прекрасна, напълно подходяща за творчески натури.
Тук посещението мина без излишни официалности. Нямаше нужда гостите да звънят, направо отвориха вратата и се озоваха в светло, обширно помещение. В два противоположни края на залата бяха застанали Светла и Петър Маринови. Светла рисуваше на платно, а пред нея имаше купа с червени ябълки, аранжирани с няколко ореха. Петър пък се беше заел с някаква скулптура, все още не личеше какво ще представлява тя.
    -    Здравейте, семейство! – провикна се госпожа Христова – Искате ли гости?
    -    О, здравей, Ади! Каква приятна изненада!
    -    Довела съм един приятел, който се интересува от древногръцко изкуство. Сетих се, че Вие правите страхотни скулптури и се чудех дали имате и в такъв стил.
    -    Всъщност нямам в древногръцки стил, но ще Ви дам адреса и телефона на мой приятел, който е по тази част. Кажете му, че аз Ви изпращам и ще имате точно това, което търсите.
    -    Чудесно, благодаря! – отвърна господин Френцов.
    -    Виждам, че и теб е запалил по тези неща, не съм те виждал преди с този медальон – каза Петър Маринов с неподправено любопитство.
    -    Всъщност ми е подарък за рождения ден.
    -    Страхотно си изкарахме снощи, благодарим отново за поканата – обади се Светла Маринова, изглеждаше искрена.
    -    Радвам се, че сте останали доволни. Как ви се стори обслужването?
    -    О, на ниво! Възпитани момчета, но и госпожа Владова ги следеше изкъсо. По едно време видях едното момче, тъмнокосото, да чете нещо и да се смее, а госпожа Владова веднага го смъмри.

14.

Ресторант „Любляна“ бе един от най-изисканите в града и се славеше с невероятна кухня и обслужване. Любезен келнер ги заведе до масата, където вече ги очакваше полковник Христозов.
    -    Добър ден, Аделина! Как си? – каза полковникът, като се изправи, за да ги посрещне.
    -    Добре, благодаря. Надявам се, че и с теб е така. Как е Диана?
    -    Държи се, надявам се с новото лекарство да постигнем подобрение.
    -    Това е мой познат – господин Френцов. Господин Френцов, да Ви представя полковник Христозов.
    -    Добър ден!
    -    Добър ден, приятно ми е!
    -    Ето лекарството, жалко че не пристигна по-рано, за да може и Диана да присъства на рождения ми ден.
    -    Много ти благодаря!
    -    Надявам се, че поне ти си прекарал приятно.
    -    О, да, много беше хубаво, щом дори присъствието на Матей Дончев не ме подразни.
    -    Да нямате някакви пререкания с него? Не съм забелязала.
    -    Имаме от известно време. Нали знаеш, че сме съседи. Един ден ударил колата ми, докато паркирал, но си мълчи. Нямаше да се сърдя, ако ми беше казал. Обаче разбрах от други съседи. Дори му написах бележка, която щях да му дам снощи, ако не я бях изгубил, докато стоях в коридора, явно е паднала от джоба ми. „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“ – така му написах, нарочно не пояснявам какво знам, за да видя дали ще си признае.
Госпожа Христова бавно извади листчето и го показа на полковника.
    -    Да не би това да е бележката, която си написал?
    -    Ама разбира се, че аз съм я писал!

15.

    -    Остава въпросът как бележката се е озовала на масата, за да може госпожа Владова да я сложи в подаръка по погрешка. И дали е направено изобщо с умисъл или някой просто случайно е намерил листчето и го е вдигнал на масата. Ако е така, то значи никой не ме мрази! – с надежда каза госпожа Христова, докато двамата се разхождаха след като обядваха.
    -    Би ми се искало да е така и щях да съглася, ако не съществуваше фактът, че Иван Мавродиев е мъртъв - замислено промълви Френцов.
Тъкмо минаваха покрай една будка за вестници и той купи новия брой на вестник „Крими“, където имаше статия за смъртта на Иван Мавродиев.
    -    Ами това си е отделно престъпление, което не ни засяга. Чисто съвпадение във времето и пространството. Не виждам никаква връзка.
    -    Но може й да има. Преди малко ми се обади моят приятел Тодоров от полицията, момчето е починало от удар в главата, най-вероятно на бордюра. Но дали е паднал сам? И по-важното - в джоба му е открита бележка с пожелание за рожден ден: „ЧРД! Да доживеете два пъти моите години и не забравяйте, че животът може да е прекрасен на всяка възраст! ….



    -    Бележката на Ленка! – възкликна госпожа Христова. - Нали не смятате, че той е разменил бележките нарочно, за да ме заплашва, ние не се познавахме до вчера. Най-вероятно просто я е намерил й я е прибрал. Спомнете си, че господин Маринов ни каза, че го е видял да чете нещо и да се смее.
    -    И в двата случая няма причина той да е мъртъв. А той е! – отвърна Френцов.

 

 

Следва продължение...

» следваща част...

© Ф Ф Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много се радвам, че историята ви харесва!
  • Става сложно...
    Следя с интерес и очаквам абсолютно неочакван финал...
    Поздравявам те.
Propuestas
: ??:??