Събужда ме бяла пухкава мъгла. Целият град е потопен в нея, като в приказките. Клоните са заскрежени и искрят. Тихо е. Толкова е тихо, че чак се чува как се движи мъглата. Неделя е.

            Напомня ми за несъществуващите ми илюзии. Вече. Напомня ми експеримента, който гледахме преди два дни. В планината. Едната сутрин и там мъглата беше същата. Шест млади момчета, голи до кръста, правят лицеви опори. На поляната в бялата мъгла. Мъглата е английска. От Уелс. Раз, два, раз, два. 60.

-          Не можеш да стигнеш 100. Отначало раз-два. Раз-два. Още 20.

-          Бегом марш – командва страшният „Сър”.

-          Да, сър.

Те бягат. Бягат дълго и мъчително.

Нямат имена, само номера от 1 до 6. С нула отпред.

Бягат.

С еднакво подстригани току-що голи глави.

Бягат.

С еднакви войнишки и страшни дрехи.

Бягат.

С еднакви току-що обути тежки кубинки.

Бягат.

С еднакви 20 килограмови раници.

Раз-два, раз-два, не спира да командва Съра.

Едното от момчетата припикава кръв и отива в болницата.

Раз-два. Раз-два. Боклуци и отрепки.

Раз-два. Раз-два. Строй се до стената. Мирно. – Погледът напред, не надолу. – 20 лицеви опори. Легни.

-          Да, сър.

Момчетата са доброволци. Сами са пожелали. Сами са се решили, за да се закалят, за да се променят, за да станат силни и мъжествени. Раз-два. Раз-два. От сутрин до вечер ехти в планината. В мъглата. Не се къпят, не се хранят с топло ядене, почти не разговарят помежду си. Само изпълняват команди. Раз-два. Раз-два. Всички те, и шестимата, са безумно уплашени и парализирани. Нямат имена, нямат лични вещи, нямат лично мнение, нямат личен избор. Нямат себе си.

      Раз-два. Раз-два.

-          Бързо, бързо. – засича времето черният, страшният „да, сър”.

-          Да, сър!

-          Стой изправен, не се превивай. Бегом марш, отначало. Раз-два. Раз-два. Боклуци, отрепки. – крещи по тях. Да, Съра, с обръсната глава и зверски очи.

Другата група също са шест млади момчета. Също доброволци, също с различни професии и образование. Също. С дългите си собствени коси, рошави, на плитки, хипита с обици. Единият е с топла ушанка, с провиснали дънки, с маратонки със собствените си удобни обувки и якета. Играят на поляната фризби. Чинията лети, те умират от смях. Ръководи ги един майор, с име, с коса, с добри очи. Той им рецитира стихове и им дава примери от историята – за тигри, за мъже, за безстрашни войни и герои. За победи. Помага му един шаман. Заради него живеят в кръгла шатра с огън в средата. Сутрин медитират, после бият тъпаните. Дум, дум, дум. Дум, дум, дум. Разказват за себе си, отпускат се и се сприятеляват. Единият от тях е хилка и те го носят на ръце, на гръб. Избират си и лидер. Водач. Стават близки. Те не знаят за другата група. И другата група не знае за тях. Но, но на тях им се обещава, че ако победят ще получат топла баня, топла храна и по 100 лири. Това ще им е наградата. Ако загубят няма да има никакви наказания. Толкова са свободни и надъхани, толкова са мотивирани... Толкова са себе си, че и без да са тренирани нито секунда с раз-два, побеждават в страшна битка. Със собствените си имена, с рошавите си коси, с искрените си признания, че им е писнало да си обуват ту от едната, ту от другата страна мръсните боксерки и че е крайно време да се изкъпят. Къпят се. Голи и радостни. Силни. Две от момчетата си събуват дънките и си показват голите дупета. И така в мъглата, в изпотения прозорец, през полусветналата от огъня шатра блесва изумителна гледка. Невероятно красива. Мъглата се разстила, поняса се нагоре, от другият лагер продължава да се носи зловещото раз-два.

-          Раз-два. Раз-два.

-          Да, сър.

-          Бегом марш. 8 км.

Победителите думкат по тъпаните. Дум, дум, дум. Дум, дум, дум. Величествено и голямо ”Аз”  – бъди благословено!

.

   Аз победих!  Аз!

Стефка Галева

                                                                                                                               Гр. Сандански