Всеки ден се караме с Ева, по-точно, тя ми се кара, защото напирам да изляза сутрин, когато тя тръгва за работа. Това продължава вече няколко години откакто се възстанових от инцидента с автобуса.  Е, тя не ме държи непрекъснато вкъщи - рано сутрин и късно вечер ме извежда на разходка, а през почивните дни често излизаме в планината и там тичам на воля.

 Преди няколко дни Ева не отиде на работа и остана вкъщи, каза ми, че е в болничен отпуск и ми издърпа ушите от удоволствие. Не знам какво е това е болничен, но се радвам на всеки миг с нея. Сутринта, след като изпи кафето си, тя пак седна пред компютъра и започна да прави нещо. Скочих на стола до нея, който тя беше поставила специално за мен, за да не й преча докато работи. Погледнах монитора и ахнах. На екрана вървеше нещо като филмче и се редуваха снимките на бившия ми стопанин и Ева, моя милост с тях двамата, снимки на хижата и планината на фона на прекрасна музика. Започнах да скимтя, а Ева ме погледна стреснато и каза: „Ама и ти ли все още си спомняш за него? И на теб ли ти взе сърцето?” Отвърнах й учудено: ”Не, моето сърце е тук, аз просто искам да сте заедно, много си подхождате и бихте могли да сте щастливи. Ама ти как така му даде сърцето си? Как можеш да живееш без него?”, но всичко, което излезе от мен, бе само възмутен лай. В такива моменти много ми е жал, че хората и кучета не могат да си говорят. Не можете да си представите на колко неща бихме могли да ви научим. Та сега какво да правя? Непременно трябва да намеря стопанина ми, за да върне сърцето на Ева.

Изчаках кротко оздравяването на Ева. Започна обичайният режим - сутрин и вечер разходка, през почивните дни в планината. Много пъти исках да се изгубя уж случайно, ама сърце не ми даваше да причиня това на Ева. Един ден, обаче, тя се върна от работа много уморена, с куп книжа и помоли съседите да ме изведат на вечерна разходка с тяхното куче.

Избягах веднага след като ми отвързаха каишката. Юрнах се към спирката на входа на парка и се шмугнах в първия пристигнал автобус. Не знаех накъде пътувам, глождеше ме мисълта за Ева - как ще се разстрои, но мисълта за това, че стопанинът ми е взел сърцето на Ева и аз трябваше непременно да го върна, ме изпълни със сила. Пътувах, пътувах из целия град, стана много тъмно и накрая шофьорът на автобуса ме изрита с псувни. Нарече ме „мръсно куче”, позачудих се малко - нали Ева ме къпа съвсем скоро, а самият той миришеше на цигари и мръсни чорапи. Пренощувах в храстите до един блок и от сутринта започнах да обикалям из града. Бях отвикнал от уличните кучета, които станаха толкова много, че се движеха на глутници и защитаваха териториите си. Не можех вече да се бия както по-рано, заради куцането след травмата, а донякъде и възрастта ми. Гладът ме мореше и се хранех предимно нощем от кофите за боклук. Денем обикалях града и се опитвах да срещна стопанина ми или поне да надуша миризмата му. Нищо не се случваше и накрая се сетих, че той може все още да посещава хижата. Така започнах да обикалям покрайнините и намерих пътя, който водеше към нея.

Дните се занизаха един след друг в безкрайно тичане покрай пътя. Трябваше да се пазя много от профучаващите покрай мен коли. В крайпътните капанчета към мен се отнасяха много добре, хранеха ме, а и се научих да хитрувам. Това го видях от другите кучета – те се приближаваха към масите отвън, гледаха хората с умиление, подвиваха опашките и леко скимтяха. Хората им подхвърляха кокали и месо, а кучетата, след като изяждаха всичко, загубваха интерес към тази маса и тичаха весело в очакване на друга компания. Когато тя пристигаше, представлението отново започваше, със същите подвити опашки и скимтене.

Първият сняг ме завари когато стигнах до завоя към хижата. Драпах нагоре, а вятърът ме блъскаше назад и снежинките заслепяваха очите ми. Изнемощял, стигнах до хижата по тъмно. Светеше само един прозорец, този на стаята на пазача. Започнах да лая, но той както винаги, беше пуснал телевизора много силно и не ме чуваше. Легнах до вратата и сутринта снегът ме беше затрупал така, че със сигурност приличах на голяма снежна топка. Събудих се от бутането на вратата, скочих, а пазачът не ме позна веднага, много се уплаши и се мушна отново вътре. Изтръсках снега от козината си и зачаках. Вратата се отвори малко и се показа цевта на пушката. После вратата се отвори широко и пазачът извика: „Ти ли си бе, Рижко? За малко да те застрелям.”

Цял ден само ядох и спах. Вечерта заедно с пазача обиколихме хижата и околностите. Нямаше хора и пазачът ми се оплакваше, че в тази част на планината никой не ходи и сигурно ще затворят хижата. Обиколих сградата, търсейки миризмата на стопанина ми, а пазачът ме гледаше тъжно. Като се прибрахме, вечеряхме и гледахме телевизия, а той даже се стресна когато се настаних на стола до него, но не ме изгони. По едно време вдигна слушалката на телефона, набра някакъв номер и каза: „Я се сети, кой е дошъл на хижата?” Като приключи с разговора, каза: ”Рижко, тук ще живееш, при мен. Таман се заканих да взема куче, старото се спомина, а ти пристигна.” Скочих от стола, започнах да му обяснявам, че не мога да остана, а той сутринта ме изведе навън и ме завърза на дебела верига до входа на хижата.

През деня пазех, а през нощта пазачът ме прибираше вътре, защото ставаше все по-студено и зимата се настани по върховете на планината. Много рядко идваха приятелите на пазача, пиеха и се оплакваха от липсата на пари и работа. Често седях до портата на паркинга и гледах към пътя, откъдето се появяваха колите, с надежда някой ден стопанинът ми да дойде. В душата ми се настани това чувство, което хората наричат депресия. Не се движех, през повечето време лежах и се хранех много малко. Пазачът не можеше да разбере какво ставаше с мен. Гледах го с безразлични очи, а той ми казваше, че такова куче не му трябва, по-добре да вземе друго. Една вечер, докато пушеше отвън пиян, ми каза, че е щял да ме застреля или да ме изгони, ама му станало жал заради Ева. Когато чух името на Ева, веднага скочих, започнах да лая и се опрях с лапите на гърдите му. Пазачът се замисли, вкара ме вътре в хижата и се обади по телефона. Разговорът беше дълъг и след като приключи, той се обърна към мен и каза: ”Ех, куче, жал ми е за теб. Изпратили са Ева в командировка в чужбина за няколко години, а стопанинът ти и да дойде, не знам дали ще те прибере.” Не разбрах каква е тази чужбина, ама по гласа на пазача осъзнах, че е безнадежно да се връщам в долината. На следващия ден той не ме върза на верига, каза, че стопанинът ми ще праща храна за мен по хората и ще мога да живея на хижата до края на дните си. Един ден докара младо куче и заживяхме тримата. Често си мислех какво да правя - и да намеря стопанина, Ева я няма. Седях много често до вратата на паркинга, чаках и аз не знам кого. Така мина зимата, после пролетта и един ден, когато се върнахме с пазача от гората, аз долових миризмата на стопанина. Затичах се с всички сили до хижата.

Стопанинът ми ме нагушка хубаво, потичахме заедно, поиграхме. Аз бях толкова щастлив, че даже забравих за какво избягах от Ева. Седях до камината и слушах разговорите между пазача и него. Като стана дума за Ева, си наострих ушите. Пазачът се засмя: „Я виж, разбира за кой говориме. Ти откъде научи, че Ева е заминала за чужбина?” Стопанинът ми отговори: ”Ето това ми беше обидно. Дори не ми се обади, че заминава, за кучето също нищо не знаех. Разбрах от колежките й, съвсем случайно, че ще работи в представителството на фирмата им в чужбина.”

Станах, отидох при него и сложих муцуна на коленете му. А той каза: ”Рижко, няма къде да те взема, в градски апартамент съм, със семейството си.” Какво семейство, помислих си, нали нямаше семейство когато бяха с Ева.  О, Боже, казах си, може да има и деца, разбира се, напълно съм излишен. И тогава си спомних! Сложих предните си лапи на коленете му, озъбих се и му казах твърдо „Тогава поне върни сърцето на Ева!”  Стопанинът ми и пазача направо онемяха. „Какво ти става, Рижко?, попита пазачът „Винаги си бил такова добричко, а сега какво ти стана?”. „Заради Ева”, каза стопанинът и нервно запали цигара. Легнах си на постелката до камината, а мъжете след малко тихо се разотидоха по стаите си.

            На сутринта стопанинът ми, а всъщност вече не мога да го наричам така, след като се е отказал от мен, тръгна към София. Преди да се качи в колата, прегърна ме и ми каза: ”Рижко, изчакай на хижата, Ева ще се върне да те вземе. Обадих се на колежките й, да й кажат къде си. Ех, куче, ако можеше да говориш, щях да те помоля да й предадеш, че много съжалявам, че така се получи. Взе ми сърцето тази жена, ама много късно го разбрах.” Усетих как очите ми се изпълниха със сълзи.

            Така минаха две години, като един ден в чудната планина. Повече не видях бившия ми стопанин, но той редовно пращаше храна не само за мен, но и за младото куче на пазача. Ева се появи много неочаквано. Върнахме се един ден с кучето от разходка и заварихме до хижата непознат джип. Вътре, на задната седалка седеше голямо рижаво женско куче. Беше прекрасна! Моето другарче започна да подскача около джипа и да лае неистово. А тя дори не се помръдна. Гледахме се един друг доста време първо с интерес, а после с умиление.

Вратата на хижата се отвори и излезе самата Ева! Моята хубавичка Ева изглеждаше понапълняла и коремчето й стърчеше от тесните дънки. Изскимтях и се затичах при нея, тя ме нагушка със сълзи на очите и се обърна към излезлия след нея висок и слаб мъж. „Ето го моя герой, казва се Рижко”, каза му Ева. Той приклекна и ми подаде ръка. „Рижко, и това е моят герой”, обърна се към мен усмихната Ева. Ще живеем всички заедно, в къща и ще имаш голям двор. Както виждам, ти вече хареса Рита.” „О, не само това, нетърпеливо прекъснах Ева, тя направо ми взе сърцето, още от пръв поглед!”