(всяка прилика с действителни лица и събития е случайна)
Шеташе из градината баба Здравка. Бързаше да превари дъждовете и първата слана. От светло до мръкнало, все навън. Обичаше земята и никак не я свърташе вкъщи. Пък той, дворът, пъстър като китеник и подреден, подреден. Не беше останала шепичка пръст, която да не е минала през ръцете ù. Всяко дръвче и цвете, коренче и стръкче, семе и плод, знаеше дланите ù.
Стоеше Зара отвън до оградата и наблюдаваше баба си. Смесиха се чувствата, съвестта люшна везната, ту насам, ту натам. Най-после се реши и ръждясалите панти на портичката изскърцаха. Само преди година те известяваха старицата за пристигането на гост. Прогресивното оглушаване смълча света, но тя пак му се усмихваше благо.
Видя Баба Здравка, че някой иде и заслони очи срещу слънцето.
- Заре!
Влязоха в къщата. Зара с жестове показа, че бърза. Извади тефтер и химикал от чантата и кимна на баба си да седне до нея.
- Ех, все бързаш, чедо – с умиление намести падналия на челото ù кичур ...