„Зората на новия ден озари лицето ми и обля всичко около мен с розовеещо сияние. Примигнах под лъчите на изгряващото слънце, въздъхнах и бръкнах в джоба си. Оттам извадих пакет цигари, смачкан и полупразен, и бръкнах за една тютюнева пръчица.

Така и не усетих как нощта се изтърколи покрай мен, сякаш на пръсти. Слънцето започна плахо да се подава и да прогонва мрака, докато мислите в главата ми се надпреварваха коя да нанесе повече вреда. Извадих поредната бира от торбата си – все още студена – и я погледах 10-15 секунди, преди да я отворя. Отпих дълга и жадна глътка, а мозъчните ми клетки вече не издържаха под напора на алкохолното опиянение – едновременно освобождаващо и унищожаващо. Държах цигарата в ръката си и я разглеждах, чудейки се дали да я запаля, или да я изхвърля. Почудих се още малко, бръкнах в другия си джоб, извадих запалка и възпламених тютюна. Гъстият дим пое на пътешествие през тръбичката от оризова хартия и тютюн, през устата ми, надолу по въздухопровода, дробовете, алвеолите, кръвния ми поток, докато не се сблъска с мозъка ми.

Около мен градът се пробуждаше и започваше новия си живот за този ден. Хората ме гледаха странно, отминаваха ме и ме забравяха. Замъгленото ми зрение се опитваше да изучава лицето на всеки човек и мислено си съставях истории за тях, превъртах ги в главата си и ги украсявах. Представях си, не! – мечтаех! – да разменя живота си с нечий друг. Да стана чиновник, банкер, учител, да върша едно и също всеки ден, да полирам мозъка си до степен да спра да чувствам и просто да... съществувам. Да съществувам, сякаш се рея из море на нищетата и блажена забрава. Въздъхнах отново, отпих глътка от бирата и си дръпнах от цигарата.

Цял живот си мислех, че съм хвърлен на този свят, за да върша велики и значими неща, а виж ме сега... Седя и се самосъжалявам сред облак от алкохолни и никотинови изпарения, докато хората около мен се заемаха с животите си, ковяха съдбата си и впрягаха времето в тяхна ползва. Сънят ли ни пази от самоунищожение? Това мистично нещо, което регулира нивата на серотонин и ни праща видения и спокойствие. Или пък стените около нас са толкова високи и дебели, че дори ние самите не можем да достигнем душите си? Не можем да докоснем същността на съществуването си, да го разберем и да го приемем. Тогава защо живеем? Да понасяме? Това не е живот. Трябва да има нещо друго отвъд стената... Знам, че има, но е плашещо. В момента, в който срутим стената – нашата обвивка, която, подобно на майчина утроба, ни защитава – оставаме като голи насред студенината на заобикалящия ни свят. Не е честно. Защо са ни дадени чувства, щом всичко около нас иска да потъпче тези чувства, да срине стената ни, да ни изкара на показ и да ни линчува, докато всички останали гледат – сякаш за назидание...

Изведнъж се сепнах. Две умни и влажни очи гледаха душата ми, докато тя се блъскаше във вътрешността на моето убежище. Беше куче. Гледаше ме, въртеше опашка и чакаше нещо да се случи. Това бе първото същество, което беше проявило интерес към мен за последната седмица. Очите ми се напълниха със сълзи, безсилни пред погледа на четириногото. Протегнах ръка към него, а то се приближи и положи глава на коленете ми и вдигна поглед към лицето ми. Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш усещах как животното вниква в мислите ми и се опитва да прогони страховете ми. Не издържах, разплаках се и прегърнах кучето. То изскимтя леко, а след това се отдалечи на метър от мен и ме погледна гордо. То знаеше всичко, усещах го.

- Марк! Хайде, Марк, тръгваме! – извика някой.

Кучето изплези език, направи последен вледеняващ поглед в същността ми, излая и се врътна по посока на собственика му.

Тишината около мен ме обгърна като опустошително цунами, завладя съзнанието ми и ме прати обратно в обвивката ми. Там, скрит от погледите на всички и всеки, кротко заплаках.”

Затворих тетрадката и хвърлих химикала върху нея. Отпуснах се назад на стола, взех си цигарите, извадих една и я запалих. Реших да си ходя от това заведение и да ида някъде другаде. Тъкмо бях прочел „451 градуса по Фаренхайт” и просто трябваше да се видя с хора, иначе рискувах да полудея. Допих малкото останала бира от шишето и се изправих. Прибрах си цигарите в джоба, запалката – в другия, тетрадката и химикала – във вътрешния джоб на дънковото си яке и го облякох. Закопчавайки копчетата му, тръгнах към изхода на заведението и казах на собственика:

- Лека вечер!

- Лека вечер, моето момче! – отвърна ми той, като ми помаха и оголи зъбите си в усмивка, над която висеше бял мустак. Косата му също беше бяла, а самият той също беше възрастен.

Прекрачих прага на помещението и се озовах на улицата, пред паркирал форд. Чувствах се странно. Сякаш целият свят е срещу мен. Имах нужда да се обърна към някого. Първият човек ме прати по дяволите, вторият също, а други не исках да виждам, така че излязох сам със себе си. Всъщност беше приятно. Странно е това чувство – искам да се видя с някого, но всъщност не знам с кого... всъщност, искам да съм сам, но искам и да съм с някого... Сигурно изперквам, не знам. Явно просто искам да се запозная с някого, да му излея всичките си негативни мисли и после да не го видя никога повече. Просто да предам на някого друг товара и да не го мисля повече. Този човек се оказа белият лист.

Студеният вятър ме блъсна в гърдите, докато закопчавах последното копче. Надхитрих го.