Без изход

   Картината беше красива и стилна. Постави я в спалнята си, за да я гледа вечер. Художникът беше нарисувал слънчоглед в едър план. Приличаше по-скоро на маргаритка. Изображението му грееше в оранжево и жълто, а фонът беше много светъл с лилави оттенъци. Нима може да съществува такава красота, толкова нереална, красота, която стягаше душата ѝ и извикваше в очите ѝ сълзи? Нима всичко прекрасно е само в изкуството!

   Ирена прехвърли в ума си хубавите моменти в живота си. Спомни си как съдбата  я срещна с него на Боровец, в лифта за връх Ястребец. Тогава пишеше първия си роман и когато го видя, безпогрешно знаеше как ще изгради образа на главния герой. Това си беше любов от пръв поглед. Привличането беше толкова силно – трудно можеше да му се устои. Той я погледна с дълбокия си поглед и се усмихна непринудено.

   –Направо летим в облаците!

   –Така е – съгласи се тя и също се усмихна.

   На тоя свят няма нищо друго, което да сближава така, както усмивката.

Стори ѝ се, че иска да я впечатли. Под тях гледката беше поразителна – бездна и красота.

   –За колко дена сте тук?

   –За три – простичко отговори тя.

   В кабинката имаше две англичанки, които ги гледаха безизразно. Изкачването завърши и те някак естествено излязоха заедно. На върха беше студено дори и през юни. Беше леко облечена. Николай съблече якето си и я наметна.

   –Благодаря, но така на тебе ще е студено!

   Той се усмихна отново.

   –Аз съм свикнал.

   Картината от върха беше поразителна. Наблюдаваха безмълвни. Тогава Ирена не знаеше, че ще се влюби толкова силно и толкова истински.

   После отново бяха в лифта. Всичко беше шеметно и красиво. Ирена затвори очи. Той хвана ръката ѝ. Тя направи опит да я измъкне, но после я остави изцяло в негова власт. Усещаше силата на мъжкото му присъствие. Привличането между тях беше неустоимо.

   Вечерта отново бяха заедно в ресторанта. Хубавата вечеря и приятният разговор създаваха една особена атмосфера на неистово желание за любов, любов, каквато е дадена само за избрани хора, и Ирена усещаше с цялото си тяло и с цялата си душа, че те са именно такива.

   Излязоха от ресторанта зашеметени, донякъде от алкохола, донякъде от силата на желанието. И двамата бяха запазили самостоятелни стаи. Той я хвана за ръка и прошепна тихо, че я желае. Трудно можеха да се владеят. Тръгнаха към неговата стая.

   Хотелска стая, но обстановката беше приятна. В съзнанието на Ирена се прокрадна мисълта, че малко го познава, но… В момента, в който я прегърна, всички скрупули, всички мисли изчезнаха от главата ѝ. И точно тогава той се отдръпна и някак нерешително каза:

   –Аз съм женен и с дете. Ако желаеш, можеш да си тръгнеш.

   Сякаш ѝ удариха един силен шамар. Да, не можеше да бъде толкова хубаво, все нещо трябваше да има.

    –Разочарована ли си?

    Тя го погледна виновно, въпреки че нямаше никаква вина. Откъде да знае, че е женен.

   –Още ли ме искаш?

   Дълбоко в себе си съзнаваше, че е грешно, но знаеше, че ако си тръгне, този момент никога нямаше да се повтори.

   –Да! – каза го много тихо, но той го долови интуитивно.

   Нощта беше вълшебна. Та те бяха създадени един за друг.

   Така започнаха да се срещат. Той измисляше всякакви причини, за да може да я вижда. Жена му вярваше и не вярваше на всички тези служебни ангажименти, които изброяваше. Тя беше добродушна, но твърде безлична, ежедневието ѝ се свеждаше единствено до домакинската работа и гледането на детето. Дори обикновените разговори между тях трудно вървяха. Но Николай обичаше сина си и това му пречеше да се разведе. В началото си мислеше, че след известно време с Ирена ще си омръзнат и ще се разделят. Той беше имал много такива увлечения. Но този път беше различно. Тя все повече се привързваше към него, а и той я обичаше и желаеше така, както никоя друга преди това.

   Виждаха се един или два пъти месечно, но те живееха с очакването за тези кратки срещи. Искаха да бъдат заедно. Винаги дълго разсъждаваха върху това как да продължат оттук нататък, но не намираха изход.

   Тази вечер Ирена очакваше Николай. Беше ѝ се обадил, че тръгва. Погледна часовника, имаше време. Пътуването му беше около три часа. Тя се загледа отново в картината. В слънчогледа маргаритка имаше толкова много живот, красота и вълшебство, но и нещо тъжно и тя съзнаваше, че във всичко красиво, във всичко желано има една скрита тъга.

                                                               Мария Мустакерска