Тя лежеше в меките чаршафи и мислеше. В тишината се чуваше само неговото дишане
– тежко, но спокойно. От време на време той бълнуваше и се въртеше, облян в пот,
но не се будеше. Тя попиваше челото му и дълго се взираше в лицето му, сякаш то
бе пъзел,от чието нареждане зависеше живота й. После пак се сгушваше в ръката
му, внимателно, за да не го събуди и единственото, което оставаше да се движи,
бяха очите й. Клепачите като че ли не искаха да се затворят, не искаха да
изпуснат нито един момент, нито едно негово помръдване. Откакто бяха заедно
безсънието й се беше превърнало в кошмар. Черни сенки бяха белязали лицето й и
тя по-скоро приличаше на сянката си, отколкото на себе си. Тази нощ нямаше луна.
Небето беше тъмно с тук-таме проблясващи звезди, които се опитваха да разсеят
мрака, но безуспешно. Погледа й потъваше в тази бездна, която с охота изцеждаше
последните капки живот. Една сълза се отрони и тя премигна в опит да я задържи.
Напразно. Сълзата си проби път надолу по бузата й и се удари в неговата ръка.
Той не помръдна и това я успокои. Не искаше да му показва, че разбира и знае.
Чувството я глождеше всеки ден по малко – забиваше студените си шипове все
по-дълбоко и по-дълбоко. Отначало тя не искаше да обръща внимание, в някои
моменти дори беше сигурна, че греши, но после то я връхлиташе отново. Сега я
смазваше. Колкото и да се дърпаше, опитите й за бягство оставаха без резултат.
Предчувствието някак успяваше да я намери дори, когато се криеше далеч в приятни
мисли за ваканция. Какво се бе променило в него? Защо бяха толкова далеч един от
друг дори прегърнати? Не знаеше. Тя внимателно се отдели от ръката му и стана.
Вратата на балкона леко изскърца и тя излезе. Запали цигара. Навън духаше силен
вятър, който пронизваше голото й тяло. Небето бавно бе започнало да се покрива с
облаци. Щеше да завали. Със сигурност. Това, обаче, не я интересуваше – между
тях отдавна валеше. Тази констатация не я изненада. Тя смръщи вежди при тази
мисъл и вдъхна дълбоко. Той не беше първият, който оставаше сляп за нея. И за
съжаление нямаше да остане последният. Клише. Тя отново се намръщи. Знаеше какво
ще направи и какво ще стане после. До болка й беше познато. В този миг тя осъзна
– безсънието беше отнесло любовта някъде в сънищата. И нямаше да й я върне.
Всичко беше приключило. Тя смачка цигарата и я хвърли. Погледна надолу, за да
види как пада, подхвърляна от вятъра. Стори й се, че дори чу как се сгромолясва
на земята, но това вероятно беше светкавица, паднала наблизо. Промъкна се в
стаята тихо, с движения като на котка. Взе внимателно дрехите си и излезе. Не
заключи след сибе си, а единственият й свидетел беше кучето. Беше се привързала
към него. Погали го, за да не плаче, и си тръгна. Облече се пред вратата и
натисна копчето на асансьора. В съзнанието й бързо се промъкна мисълта, че той
може да се събуди и да я върне. Това, естествено, не стана. Асансьорът дойде и
тя влезе в кабината. Не се обърна. Нямаше смисъл. Не взе такси. Вървеше бавно и
замислено. Дъждът я мокреше, но сякаш тя не забелязваше. Като насън стигна
парка, който щеше да я отведе до дома й. Истинският й дом. Там щеше да спи... и
щеше да забрави... Една ръка обви кръста й. Не беше нежна, по-скоро груба и
някак заповядваща. Последната мисъл, която изсвистя в мозъка й беше: „Ти ли
си...”. След това дойде мракът... 11.07.2004