Тя лежеше в меките чаршафи и мислеше. В тишината се чуваше само неговото дишане
– тежко, но спокойно. От време на време той бълнуваше и се въртеше, облян в пот,
но не се будеше. Тя попиваше челото му и дълго се взираше в лицето му, сякаш то
бе пъзел,от чието нареждане зависеше живота й. После пак се сгушваше в ръката
му, внимателно, за да не го събуди и единственото, което оставаше да се движи,
бяха очите й. Клепачите като че ли не искаха да се затворят, не искаха да
изпуснат нито един момент, нито едно негово помръдване. Откакто бяха заедно
безсънието й се беше превърнало в кошмар. Черни сенки бяха белязали лицето й и
тя по-скоро приличаше на сянката си, отколкото на себе си. Тази нощ нямаше луна.
Небето беше тъмно с тук-таме проблясващи звезди, които се опитваха да разсеят
мрака, но безуспешно. Погледа й потъваше в тази бездна, която с охота изцеждаше
последните капки живот. Една сълза се отрони и тя премигна в опит да я задържи. ...