„Събуди се! Хей, време е да отвориш очи." - някой ми прошепна на ухото.Но аз не исках да се събуждам беше ме страх от нещо.
„Хайде, трябва да се събудиш" - отново ми повтори същият глас. Но аз отказах, просто не исках.
„Ако не се събудиш сега, може никога да не успееш" - каза гласът и се изгуби някъде в мрака.
И въпреки страха ми от онова, което ме чака, аз все пак отворих очи. И тогава пред мен се откри смразяваща кръвта ми картина. Виждах сякаш самият мен от плът и кръв, леко присвит и очевидно търсещ нещо с поглед. Не можех да разбера какво се случва, търсех обяснение, но едва ли щях да намеря такова. Защото оглеждайки се осъзнах, че мен ме няма. Или по-точно не бях там, където очаквах. Тялото ми стоеше пред мен, а разумът тоест АЗ бях... никъде или на всякъде...
Загубен из мислите си, докато успея да разбера какво се случва, моето тяло явно намерило посоката, която търси, се втурна стремглаво напред в обгърната от мъгла гора. То препускаше, а аз просто го следвах. Дърветата около нас сякаш нямаха край, високи и достолепни, те криеха зад себе си истината за този мистичен свят, а мъглата, увита като бръшлян около тях, наблюдаваше всичко случващо се. Страното беше, че тази гора нямаше нито една птичка или дори някое самотно диво цвете. Всичко беше единствено тишина и огромни вековни дървета.
Но не за дълго. Препускайки бясно пред тясната пътека, аз изведнъж бях омаян от чудната мелодия, която танцуваше из въздуха. Тя бе тъй нежна и гальовна сякаш красива горска нимфа галеше уморените ми очи с меката си като коприна коса. Звук след звук, усещах всяка нежна ласка, всяка пленителна целувка, а нежният полъх, галещ лицето ми сякаш ми нашепваше: „Остани тук и ще си щастлив..." Изведнъж усетих лекота, не мога да я опиша, имах чувството, че летя, сякаш истински ангели бяха слезли от рая и ме носеха на ръце, докато умът ми танцуваше с вятъра.
Но тогава... усетих удар! Отворих очи и видях пред мен една скала. Явно тя бе решила да прекъсне моето щастие. Не знам колко дълго се бях отнесъл в този чуден свят, защото това, което аз усетих като един красив миг, явно беше продължило много повече. Моето тяло вече беше доста далеч от мен. Трябваше да побързам, за да го настигна. И тогава отново усетих нежните ласки и пленителните целувки, ах колко чудесни бяха. Но нямах повече време за тях, трябваше да бързам... Макар силно да ме болеше, просто затворих очи и продължих напред без да извърна дори поглед.
Продължавайки напред, аз не виждах почти нищо, всичко беше забулено в мистерия. Вървях сам, без посока и цел, вървях, но път напред нямаше, сякаш тук щях да посрещна края. Но само две крачки и аз настигнах тялото си, а то сякаш вледенено стоеше пред огромна каменна стена. Тя се извисяваше толкова нависоко, че дори не виждах къде свършва. Нямаше дори начин да я заобиколим, тя сякаш беше на всякъде. И единственият начин да преминем беше като се проврем в мъничката пукнатина, която бе голяма колкото през нея да мине 10 годишно дете. Освен това, ако се опитаме да минем през нея, можеше да се срути. Но как, не можех, нямаше начин, отвъд тази стена имаше нещо, което чакаше мен, трябваше да преминем, тук не е краят, не мога да понеса, че тук щеше всичко да свърши!
И тръгнахме. Аз затворих очи. Просто следвах движенията. Крачка след крачка. И усещах, всеки остър камък, който раздираше кожата ми. Усещах как кракът ми се прекърши между двата камъка. Пророних сълза и когато със сетни усилия, изнемогнал, окървавен и с потрошени кости, се проснах на студената земя. Нямах сили да отворя очи. Беше ме страх - ами, ако отвъд стената нямаше нищо? Ако бях пожертвал себе си, а там не ме чакаше нищо? Трябваше да ги отворя, но ме беше страх.
Все пак го направих, вдишах дълбоко, преглътнах тежкия залък на страха и отворих очи... А там ме чакаше...
© Владимир Василев Todos los derechos reservados