Тя отмести погледа си. Тази бяла орхидея ѝ напомняше на нещо. Ненавиждаше цветята, но сега виждаше в това нещо повече от своята ненавист. Белотата, може би. Забравена, вероятно ненужна, болнична белота. Или тичинките, които... Те приличаха на болка. Да, значи в цветята има болка – каза си. И реши един ден да помисли върху това.
– Стани, по дяволите! – разпореди се мъжът.
Тя се изправи, не не го погледна. Очите ѝ останаха там – в тичинките.
– Съблечи се! – изкомандва.
Направи го. Не желаеше да го вижда. Изпълняваше заповедите, защото изпитваше страх. Заради него беше тук. Този страх я влечеше към мъжете. Искаше да бъде подчинявана. Когато реши, че трябва да го прави, не мислеше, че е така унизително. Така унизително като бедността. А всъщност – съобрази после, – не само бедността е унизителна.
Удари я отзад силно, почти зверски, тя примря и очакваше побой, но после се успокои. Мъжът захърка. Ръката му постепенно се свлече от дупето ѝ. Разочарова се.
Реши повече да не го прави. Никога. В ...