Този път беше завинаги. Край! Не исках повече да го виждам и чувам.  Исках да изчезна от всичко и всички. Нали никой не ме обичаше.  Някакво такси се закова до мен. „Раздяла“! – изкрещях му аз и се тръшнах на първата седалка. Шофьорът, захапал дебела пура, натисна педала на газта и само след няколко минути ме стовари пред гара „Раздяла“. Не можеше да бъде. Няколко пъти прочетох огромните светещи букви, които мигаха като коледни украси. Мраморни стълби ме отведоха  към въртящи се врати с тъмни стъкла. Влязох вътре и бях заслепена от звездния под.  Отправих се несигурно към гишето за билети. Любезна и усмихната продавачка ме попита до къде ще пътувам.

-          Ъъ, не знам… - отговорих колебливо.

-          Не се безпокойте. Всички отговарят така. Ето, вземете нашия  пътеводител, там ще разгледате  разписанието на всички влакове, както и имената на спирките. Можете да седнете отсреща на шезлонгите, да прочетете на спокойствие това, което ви предлагаме като дестинации. Времето е ваше. Вино, уиски или джин с тоник предпочитате, защото  кафе и безалкохолни напитки не предлагаме за съжаление. Такава е политиката на нашата гара. Също така  само имаме цигари Сбогом - Голд или Лайт предпочитате?

-          Амии, Голд от Сбогом и уиски с лед. Много лед и повечко уиски, че много ще чета…

Продавачката ми подаде цял стек от златното Сбогом, наля ми халба уиски и цамбурна в нея лед с големината и формата на вафла Боровец.  Все още с невярващи очи, поех половин литровата чаша  с едната ръка и стискайки под мишницата лъскавия каталог  и стека, се запътих към най-крайния люлеещ се стол. Наоколо нямаше никой. Явно бях подранила. Отпих голяма глътка от спасителната течност, запалих златна цигара и се отпуснах. Как така съм пропуснала тази прекрасна гара. Какви ли оферти предлага. Отворих с вълнение пътеводителя. Имаше съдържание на различните спирки. Имената ме заинтригуваха: спирка „Завинаги сама“,  спирка „Отчаяни и безнадеждни“, „Последно хвърляне от скала с глава надолу“,  спирка „Приятна и безболезнена смърт“. Я, тази спирка ме заинтригува. Отворих с треперещи ръце на страница 313, като отпих още една солидна глътка. Не исках ли точно това?! Хем приятно, хем безболезнено! Ами, няма какво повече да чета и да се чудя. Достатъчно съм била сама, отчаяна,  без надежди, омръзна ми все да се хвърлям с главата надолу. Крайно време е да сложа точка на всички мъки веднъж и завинаги. Станах светкавично и се запътих към продавачката на билети:

-           Спирка „Приятна и безболезнена смърт“ – казах с категоричен  и учудващо трезвен глас.

-          Белият влак на първи перон  - с радостна нотка ми отвърна продавачката.

-          Колко ще струва билета?

-          Нищо не струва. Ние сме хуманитарна организация. Работим на доброволни начала. Следващият, моля!

Обърнах се,  зад мене вече се бяха насъбрали двама-трима старци, които гледаха отчаяно и опечалено. Нямах време да разговарям с тях, бях егоистично настроена, мислех само за себе си, а и се страхувах да не изпусна влака. Наистина на първи перон бе композиран седефено бял влак. Машинистът облечен с бяла престилка ми махна с ръка, а кондукторът веднага притича с апарат за кръвно налягане и любезно ми предложи да ми го измери.

-          Нямам кръвно, никога не съм имала, нямам здравословни проблем. Просто искам да умра! – разкрещях му се аз.

-          Както обичате, госпожице!  Ще пристигнем след  пет минути на вашата спирка.

-          Толкова бързо? Мислех, че много ще пътувам?

Той не ми отговори и докато го псувах наум, пред очите ми се появи малка, кокетна гара, цялата украсена с цветя, като над входа висеше огромна, бяла и лъскава табела „Добра Смърт“. Чух изсвирването на спирачките и влакът се закова. Слязох с треперещи колене на перона и към мене се приближиха две усмихнати момичета с ръст на манекенки, които ми връчиха разкошен букет от бели рози.

-          Добре дошла при нас, Петуния! Радваме се да те видим. Този фирмен букет е специално за теб. Последвай ни, ако обичаш.

Естествено, че ги последвах. Бели рози. Как пък знаеха точно какви цветя  харесвам. Вървях след тях, като учудването ми непрекъснато растеше. Влязохме в малко фото студио.

-          Но това е фото!  Какво ще правя тук? – попитах с недоумение.

-          Тук ще направите последните си снимки, с които искате вашите близки и приятели да ви запомнят. От тях вие ще си изберете най-хубавите за вашия некролог. Имаме каталог с различни предложения относно прически и облекло, разгледайте го и ще изпълним всяко ваше последно желание. Имаме на разположение модни фризьори, гримьори, световно известни дизайнери работят за нас. Можем да ви направим снимки във фас, профил, до кръста, в цял ръст, с бална рокля, по бански. Както пожелаете. Ние изпълняваме волята на клиента.

     Започнах да разглеждам каталога с интерес. Съдържанието му беше смесица от мода за прически и облекло. Това, което ми направи впечатление бяха особените израженията на лицата.  Излъчваха нещо неестествено и гротескно.

-          Мдаа, хубави са, но защо всички тук имат нещо особено във физиономиите си,  устните им са отворени сякаш искат да произнесат буквата „О“. – продължавах да се чудя, като разлиствах каталога. Вярно е, че имаше страхотни топ красавици, медийни магнати, фалирали бизнесмени, както и обикновени хорица, но тези устни във формата на буквата „О“…- продължавах да се чудя на глас.

-          Ами, защото казват „СБОГОМ“, което е напълно естествено - отговориха ми с усмивка момичетата.

-          А, не може ли „ЗЕЛЕ“, поне да ме запомнят усмихната.

-          „Зеле“ сте казвали достатъчно преди, явно не ви е помогнало, съжаляваме, но това е по протокол.

     Не бях много удовлетворена от фотосесията си, особено с това „О“. Устата и без това ми е малка, но както и да е. Направих си няколко снимки за спомен, като най-много се харесах с огромна цикламена шапка с периферия и голям гердан от розови перли и обеци.  Помолих единствено, ако можеше  от устата ми да излитат розови сърчица. Оказа се, че не е проблем. Така вече повече се харесах. Мислех, че съм приключила, но много любезно бях поканена да посетя Залата за творческо уединение.

-          Това пък какво е?  Какво се очаква от мене още да правя? – раздразнено попитах, защото явно започна да ми писва. Мислех си, че бързо и лесно щях да умра, а то се оказаха толкова много досадни процедури , които изобщо не бях предвидила.

-          Тук можете да напишете вашето послание от отвъдното, нещо като стихче или разказче, или да нарисувате нещо, или каквото ви хрумне, нещо, което цял живот сте искали да кажете,  което да е мъдро и стойностно и  да остане  за спомен на поколенията. Желателно е да е кратко, но силно,  защото ще бъде сложено на некролога ви. – момичетата наистина си знаеха добре задълженията. Изпъшках и се огледа безпомощно с подгънати колене и треперещи ръце. Главата ми беше празна. Залата се пукаше по шевовете си от  кандидат-умиращи, които вглъбено дращеха нещо, някои бършеха потта от челата си, други мачкаха листовете,  хвърляха ги с яд на пода и ги тъпчеха с крак. В дъното един художник по слипове рисуваше като обезумял оранжеви спирали, а някакъв странен тип му акомпанираше на пиано.

     Докато се чудех къде да седна с надеждата за внезапно прозрение и мъдри слова, изневиделица  ми намериха свободна маса с цял топ листи и химикалки с различен цвят. Посегнах към любимия си цвят, пепел от рози, особено държах с него да ме запомнят, и започнах да се съсредоточавам. Трябваше да измисля нещо кратко, силно, мъдро и все пак трябваше да бъде вълнуващо. Реших, че трябва да е преди всичко драматично и кармично, затова написах:

Магия ли или съдба,

жребият за мен не беше лек,

защо потърсих топлина

при теб, студения човек…

Да, но, не ми хареса,  не беше възвишено, трябваше да е нещо изпепеляващо, като обгорени или прекършени крила,  като последен полет. Точно така:

Последен полет над света летя,

а ти си долу в низините,

ти погледни нагоре към звездите,

аз махам ти със сребърни крила.

Чудесно! Тези сребърни крила ме изкефиха тотално. Вдигнах самодоволен поглед от написаното, погледнах с облекчение напред  и ооо, не!  Видях до болка познат гръб, кафявият пуловер,  точно пред мене, не можеше да бъде. Станах безшумно, приближих се отзад  и се надвесих над главата на моя Пешо и какво да видя:

Петуния,

моля те, прости ми!

Винаги съм те обичал!

твой  Пешо

 Милият! Естествено той нямаше моят талант на изразяване! Но имаше нещо много топло в това негово, последно послание.

-          Какво правиш тук? – с леден глас го попитах. Той подскочи:

-          Петуния!? Ти ли си?

-          Аз съм. Аз трябваше да умра, не ти! Ти трябваше  да се измъчваш заради мен, иначе всичко е безмислено и тук ми развали плановете, негодник такъв!

     Телефонът дълго и продължително звънеше. Вдигнах го разтреперана. Беше три часа след полунощ.

-          Петуния, как си?

-          Бъди жив и здрав, глупако! Простила съм ти!