Имало шут. Тоя шут, като всеки шут, бил обзет от себе си, макар да опитвал да се представи за друг. Негово любимо занимание било, когато царят не е в тронната зала, да отива на царското място, да навира носа си в свивката на трона, да вирва задните си части високо и да поставя отгоре им царската корона. Поклащайки се леко, той разсмивал всички придворни. Единствен министърът на законите се мръщел и не одобрявал това.

Веднъж, докато министърът едва преглъщал поредната шутовска церемония, дочул кикот иззад завесите в края на тронната зала. Приближил се, отметнал ги и видял... самия цар. За да не издаде присъствието си, царят с мъка удържал главоломния смях, който го напушвал.

- Но, Ваше Величество, вие сте тук?

- Да, всеки път съм тук.

- Всеки? - недоумил министърът. - И всеки път се смеете.

- Единствената причина да напускам тронната зала е, за да съм тук и да наблюдавам онова, което прави шутът в нея. И да, всеки път се смея.

- Но... но... - заекнал министърът. - Той Ви пародира, Ваше Величество, защо се смеете?

- О, не, приятелю - отвърнал царят. - Не той ме пародира. Аз, когато малко по-късно седна на трона, ще пародирам него.

Тогава, след минута размисъл, за първи път в живота си, министърът се засмял. И наистина много се смял.