От днес вече Авторът няма нужда от Блог. Сега той иска да ви признае, искрено, и дори леко отчаяно, че всъщност никак не му е безразлично как и кога неговото послание ще стигне до вас. Всъщност това, което той желае от цялото си сърце е, понякога вие да не “клипвате” върху текста му. Омръзна му да идвате при него, след като сте ходили другаде! Не иска повече да четете неговите изповеди между другото, с половин око, да сричате, без да сте готови, да си съставяте мнение, да вдигате бързо палци за “да” и “не”, да казвате “ужасно” и “браво”. На него му омръзна да изглежда като натрапник, докато четете новините по мрежата. Страхотно му писна да попадате при него сутрин, докато си отваряте Фейсбука, по обед, когато ви писне от работа в офиса, или вечер, докато се уговаряте с някого в скайп. Сега вече Авторът е ужасно загрижен, че всеки път, когато се спънете в някоя негова по-особена дума, просто го заменяте с друг, също толкова интересен, според вас, също толкова талантлив и честен Автор. Какво като единият пише за Любовта, а другият за Самолетите. Нали все е нещо за четене. Но, не! Авторът вече не иска да ви говори на всяка цена. И няма желание повече да чете коментарите ви, защото вие не сте Авторът. И макар че никога не се е стараел да е елитарен, на него наистина му писна да е прекалено достъпен. И как се дразни само Авторът, че може да има погледа ви, но не може да има сърцето ви! Защото вашето сърце всъщност не обича Него, а обича Интернет. За вниманието ви и дума да не става! Вие раздавате толкова щедро вашето внимание на всички страни, че за Автора остават действително трошици. Идвате до неговия текст чрез думички, които дори не са вълшебни и си отивате с един хикс, за да не намерите Автора никога повече. Но Край! Край на тази порочна, незадоволителна, изпълнена с егоизъм връзка! Край на тази несподелена любов!

Авторът копнее вие, които го четете в Блога му и го познавате като Автора, сега вече и да го заобичате! Защото не, той няма да ви говори повече точно онова, с което да ви впечатли веднага. Той отказва да е PR на това глупаво общество. Край с критиките към някакви си политици, край с ежедневните смехории, край с пътеписите, драсканиците, текстовете, писани за популярните списания! Авторът разбра, че има нужда от вашето дългосрочно доверие, същото, което изискват и банките, за да съхранят и умножат парите си. За разлика от банките обаче, които наистина имат нужда от вашето доверие, Авторът може да понесе и известно подозрение, защото той не работи в рекламна агенция! Той трябва да продаде непродаваеми сами по себе си, особено важни емоции, за които ще платите, но които няма как да изядете.

И поемайки риска да го помислите за претенциозен, за измислен, за кух балон, Авторът иска вие да имате неговите текстове под формата на книга! До възглавницата. Или до леглото. На масата. На рафта до малката фигурка на костенурка, натоварена с пепелник, вместо черупка. Или на кухненския плот, под чинията със спагети. Авторът иска да ви даде нещо, но не желае да ви до подари, защото тогава вие няма да му обърнете внимание.
Той има нужда да бъде публикуван. На хартия. От издателство, в което работят хора, които не четат блогове, защото нямат време, но хора, които имат бизнес... нюх. О, и отношение!

Едно знае Авторът със сигурност. Знае, че ако книгата му бъде одобрена за печат и издателството го попита за корицата, той ще каже, че иска картина: оранжев залез, насително небе, чаша с пясък. Всъщност може на корицата да има и фотография. Но не черно-бяла, защото тя ще донесе негативни емоции на читателите, а и няма да отива на надписа с името на Автора, което ще бъде изписано с бронзови релефни букви. Не червени и не златни. Всъщност Авторът няма нищо против и чисто черна корица, върху която с малки бели буквички да бъдат напечатани няколкото важни думи. Наклонът на шрифта им ще бъде определен малко по-късно, за него авторът все още не е мислил. Деликатен сериф? Небрежен курсив? Търсещ и трескав безсерифен шрифт? Обнадеждаващ и нахален болд?
Да, той предпочита това, което е подготвил, да се продава, а не да се натрапва. Наистина не държи неговото произведение да бъде поставено до класическата източна философия в книжарницата. Не мисля, че Авторът би възразил книгата му да бъде сложена и до ориза в супермаркета. Би се зарадвал, ако види името си и до списанията на РЕПА или до презервативите в аптеката...

И няма проблем. Единственият проблем е, че всъщност Авторът е леко тъжен и депресиран. Той вече дори не държи на формалностите. Напоследък често си мисли как целият свят се е превърнал в един голям хаос. Безпрецедентната липса на ред е толкова подтискаща, че той, Авторът, просто се пренася мислено в Танжер. Излиза от града и се загубва, изчезва наоколо, в пустинята. Крие се в пясъците, кашля от вятъра, прикрива очите си, задушава се от бедността, влива се в отчаянието наоколо. И ако в началото песните на ходжата го пленяваха, сега за него те са един постоянен фон. Защото там той е герой от филм, разбира се. Той не е герой от книга и най-вече не е герой от книгата “Чай в пустинята”. Нея и без това я няма в Интернет. И него го няма вече в Интернет. Но и книгата му още я няма. Слава Богу, Авторът е вече там, далеч и не чувства нищо. И знаете ли, вие, читателите, сте последната му грижа. Дори прекрасната му книгата с променяща се, фосфорициращо-неонова корица е последната му грижа. В момента Авторът умира от треска. Надявам се, че няма да му се сърдите, че не споделя това с вас от постовете на блога си?